— Наистина ли мислиш, че ще е по-добре, когато се изнесеш? — попитах я. — Гарантирам ти, че ще бъде точно обратното. Не, слушай, имам предвид… можем да разрешим проблема. Завинаги.
Тя присви очи.
— Звучиш сякаш планираш да го убиеш или нещо от сорта. За протокола, моля те да не го правиш.
Засмях се.
— Не, не, имам предвид… Добре. Хм. Бранди? — това беше. Окончателно щях да спра да я лъжа. Това беше. — Трябва да ти кажа нещо.
— Оххх, знаех си — възкликна тя. — Бременен си, нали?
— Ха-ха. Не, сериозен съм. Това е… никога на никого не съм го казвал.
Този път не ми отговори с шега. Само наклони глава на една страна и зачака да продължа.
— Виж, като казах, че можем да го поправим, имах предвид… боже, как да го кажа? Имах предвид да премахнем параноята му. Просто да проникна в него, да я открия и да я махна.
Тя примигна няколко пъти. Намръщи се.
— Това ли прави терапията?
— След време, може би, да — потвърдих. — Но аз имам предвид изведнъж. Излекуване на мига.
Бранди размърда раменете си: деликатен намек да махна ръката си от гърба й.
— Не съм сигурна, че те разбирам, Аспън.
Разбира се, че не. Обяснявах й го твърде зле.
— Мога да вземам разни неща от хората. Ето… това е. Това е.
Но Бранди продължаваше да се мръщи.
— Какви неща?
— Всякакви. Мисли. Спомени. Физически неща.
— Значи си… нещо като магьосник? — Бранди изглеждаше твърде невпечатлена.
— Ха. Не. Виж, мога да го докажа.
Боже, това ме изнервяше. Дори повече от появата на Лия през прозореца, посред нощ, подгизнала, с подивял поглед, наясно с всички семейни тайни. Откъде изобщо трябваше да започна?
— Белегът ти от изгаряне! — казах. — Спомняш ли си белега от изгаряне, който имаше на ръката? В девети клас. Каза, че бил от машата ти за коса. Каза ми, че не го харесваш, затова аз го махнах.
Тя изръмжа от отвращение.
— Той просто заздравя, Аспън. Не си го махнал ти.
— Не, аз бях — настоях. — Ето, вдигни си ръката.
Бранди се поколеба, но все пак ме послуша. Обърнах ръката й така, че дланта да сочи надолу и й посочих малка групичка лунички близо до китката.
— Гледай ги — казах.
После докоснах рамото й. Проникнах през материята на тениската в съзнанието й, във всичко това, което я правеше момичето, застанало срещу мен.
Луничките бяха близо до повърхността, заплетени в объркването от информацията, с която току-що я бях залял, раздразнението към баща й, тъгата, че трябва да си тръгне две седмици по-рано от планираното и яда й, че не може да успокои треперенето на ръцете си. И все пак бяха нещо съвсем дребно, така че успях да ги дръпна с лекота. Отдръпнах ръката си и пуснах луничките.
Китката й остана чиста.
Бранди я гледаше втренчено. После загледа мен. След това отново ръката си. Докосна я предпазливо, сякаш се боеше, че усещането ще е различно от преди.
— Казах ти — заявих и се ухилих доволен, че бях приключил с обясненията.
— Ти… — тя бавно поклати глава. — Наистина ли ти…
— Да! — потвърдих. — Видя ли? Това е хубаво! Мога да поправя всичко. И това с баща ти. Мога да му отнема параноята и той няма през пет минути да се тревожи, че си умряла, така че ще можеш да останеш тук…
— Не — каза тихо Бранди. Преди малко беше започнала да клати глава, но чак сега заговори. — Не, не, не можеш.
— Защо не?
— Защото не можеш! Ясно? Става въпрос за баща ми. Не можеш да го превърнеш в някаква… някаква различна негова версия, натикана в тялото му.
Изобщо не можех да разбера защо това е нещо лошо.
— Той ще си бъде съвсем същият. Само без онази част от него, която те кара…
— Ще окрадеш от личността му — възрази тя. — От мислите му. От онова, което го прави такъв, какъвто е. Не можеш просто така да променяш неща.
— Е, няма да ми е за пръв път. Доста съм добър. А и той изобщо няма да разбере, че нещо му липсва.
Бранди присви очи.
— Ти… правил си го преди?
— Ами, да — вратът ми се напрегна. Това не беше реакцията, на която се надявах. — Виж, просто се опитвам да бъда напълно прям, разбираш ли?
Бранди замълча. Погледна право в очите ми, право през тях, сякаш беше в състояние да съзре кръвта, костите и сивото вещество, скрити зад тях.
— Крал ли си мисли от мен?
Поколебах се. Определено бях крал чувства. Но дали на практика те се брояха за мисли?
Заложих на:
— Може да се каже.
— Обясни.
— Ами, онази вечер ти изпита ревност към Кори, защото, знам ли, тя е новото гадже на Тео, а ти старото, така че ти отнех ревността…