— Нямам представа — признах, наведох се напред и скрих лице в дланите си. — Изглежда някакъв психотерапевт му казал, че не се справям добре със скръбта за момче на моята възраст. Нещо от сорта. Не знам.
— Значи момчетата не могат да тъгуват? — попита Лия. — И баща ти иска да си мъжествен робот без чувства? Така ли?
— Ха. Не. Или може би да? Боже, нямам представа. Но дали щях да постъпя така с Бранди, ако не беше всичко, което е направил баща ми? Знам ли какво друго е откраднал? Може да съм робот. Може да не съм в състояние да проявя съпричастност към други човешки същества.
— Да не би да ти е откраднал и съчувствието? — попита Лия.
Замислих се по въпроса.
— Всъщност не… поне мисля, че не. Но е взел толкова много неща. Струва ми се, че чувствата ми не са нормални. Нали оттам идва съчувствието?
Тя леко сбърчи нос.
— Може би. Предполагам. Не знам. Струва ми се, че си в състояние да проявиш съпричастност колкото и всеки друг, стига да си направиш труда. Може би ти е нужно малко повече усилие, отколкото на останалите, но… — тя просто разпери ръце и остави изречението недовършено.
— Страхотно — казах. — Чудесно. Значи, баща ми е откраднал куп неща от мен, но аз съм виновен, че съм такъв…
— Какъв? — попита Лия.
Въпросът много си го биваше. Какъв бях? Какъв щях да бъда, ако татко не ми беше взел всички тези неща? Или ако поне знаех за тях и се бях опитал да ги компенсирам? По дяволите, какво ли щеше да бъде, ако изобщо не притежавах подобна сила?
— Провал — прошепнах. — Лия, наистина се издъних.
Тя лекичко се усмихна.
— Може и да си. Но наистина обичаш това момиче, нали? Бранди. Любовта кара хората да вършат странни неща.
Дали на практика чувствата ми към нея наистина бяха любов? Или беше само някаква глупава мания?
— Дори аз самият вече не знам — признах. — Но не става въпрос само за нея. Крада от всички. Ето ти пример. Тео ми се ядоса, че имам по-високи оценки по математика от него. И какво направих аз? Отнех му завистта, а след това взех уменията по алгебра на случайно хлапе и ги дадох на Тео.
— От кое хлапе?
Примигнах.
— Какво искаш да кажеш?
— От кого си откраднал математическите умения, за да му ги дадеш?
Замислих се за секунда.
— Хм, не съм съвсем сигурен — признах си. — Все пак схвана идеята. Също и приятелката на Бранди… Лорън… Падаше си по мен. Но аз не се интересувах, а не исках да изглеждам странен, затова й взех увлечението. Имахме и един съсед, който отглеждаше подправки на противопожарното стълбище между апартаментите ни, които миришеха странно, така че му отнех спомена, че трябва да се грижи за тях и те загинаха, и… — млъкнах. Поех си въздух. — Разбираш ли какво имам предвид? Просто съм един ужасен човек.
Имах чувството, че това е най-голямата истина, която някога съм изричал.
— О, разбира се, а това те прави толкова специален — в гласа й изведнъж долових умора. — Безспорно нямаш и най-малка представа, но всеки наранява някого, Аспън. Постоянно. Така правят хората. Дори да не притежават странни свръхестествени способности.
Избухнах гневно:
— Мозъкът на Бранди е изцяло променен, а онзи тип Джеси е сляп и…
— А братовчедка ти прекара последните години от краткия си живот, без да може да разчита на приятел. Чия е вината? Моя.
— Защо смяташ, че е същото? — попитах. — Става въпрос за съвсем различен свят. Цял живот крада неща от хората, а сега сам затъвам в помията и нямам представа какво да правя. Дали да спра? Не. В действителност обмислям дали да не се преместя тук, за да го правя още по-често. Затова не се опитвай да ме убеждаваш, че глупавите ти… приятелски тревоги са нещо подобно…
— Приятелски тревоги — повтори тихо тя и се изправи. — Да. Добре, ясно. Съжалявам, прав си. Наистина си най-ужасният човек в целия свят, затова аз и нищожните ми момичешки чувства трябва да се отместим и да дадем път на гигантските ти мъжки емоции, за да можеш да страдаш заради онова, което тати ти е причинил.
— Престани — казах и затворих очи. — Нямах това предвид.
— Неееее, разбира се, че не.
— Виж, Лия, в действителност не знаеш нищо за мен, разбра ли? Просто престани.
— Шегуваш ли се? Знам всичко за теб — подпряла длани на хълбоците си, стоеше и ме гледаше твърде дръзко. — Ти си човек, който си въобразява, че вината никога не е у него. Зарязват го и той обвинява баща си за това. Ще завършиш колеж и веднага след това ще напишеш мемоари колко е трудно да бъдеш на двайсет и няколко в съвременния свят. Жените никога няма да те разбират, ще станеш алкохолик, преди да навършиш четиридесет, а на петдесет ще започнеш да гласуваш за републиканците.