Андрей нямаше търпение да чуе за какво толкова искаше да поговори с него Лев Яковлевич, но Юркунс категорично отказа да разговаря „за сериозните неща“, преди да хапнат. Вечерята бе наистина ергенска и се състоеше от варени картофи и кренвирши, но и от едното, и от другото имаше по много, така че Андрей не остана гладен. Опита се да внесе своята лепта в организирането на трапезата и току скачаше да отиде до магазина и да купи някакви продукти, но Лев Яковлевич му забрани дори да мисли за това.
— В нашия магазин всичко е или с изтекъл срок на годност, или менте, човек може и да се отрови. Единственото, което може да се купува без страх, са кренвиршите — те са напълно прилични и със сигурност пресни, защото ги докарват всеки ден и хората ги изкупуват за два часа, — но хладилникът ми и бездруго е претъпкан с кренвирши: храня се главно с тях.
— Но какво ядете, щом не купувате продукти от магазина? — учуди се Андрей.
— Как какво? Картофи, зеле, цвекло и други зеленчуци — това не може да се подправи. Хляб естествено и разни бакалски стоки — макар че са с ниско качество, защото са ментета, с тях не можеш да се отровиш. Понякога отивам до Вологда, запасявам се с консерви, а от време на време купувам месо от пазара. То и колко ли ми трябва на мен, стар човек съм.
Към бутилката коняк, която Андрей предвидливо бе донесъл от Москва, Лев Яковлевич се отнесе напълно благосклонно, но когато сервираше масата за вечеря, не сложи чашки.
— Конячето после — поясни той, — докато разговаряме. Картофи с кренвирши и коняк не е стилно съчетание, не е бонтон, приятелю.
„Но какъв ли ще е този тайнствен разговор!“, недоумяваше Мусатов, докато поглъщаше безвкусните кренвирши и сладките размразени картофи. Смяташе, че вероятно доктор Юркунс няма да му каже нищо особено, просто на стареца му е скучно и самотно и сега се възползва от случая да си покани гостенин и да прекара по-различна вечер. Добре де, всъщност има ли значение, и без това трябваше да пренощува тук, наистина нямаше време да се върне в отдела по гражданско състояние.
Най-сетне стигнаха и до коняка.
— Кажете, приятелю — започна бавно Лев Яковлевич, — как мислите, може ли опитен лекар да различи наистина болен от поболял се от лекарства здрав човек?
Въпросът се стори на Андрей странен и някак неправилно адресиран.
— Та аз нищо не разбирам от тези неща, Лев Яковлевич, не съм лекар. Какъв смисъл влагате в този въпрос?
— Смисълът, драги, е, че точно аз съм лекар, и то с голям — ще си позволя да отбележа — опит. Петдесет и пет години в психиатрични лечебници все значат нещо. Вашата майка още не е била родена, когато аз вече съм лекувал болни. И повярвайте ми, мога да различа болен, който е бил подлаган на лечение, от първоначално здрав човек, когото просто са разболели с лекуване.
Ето на, както трябваше да очаква, сега ще започнат приказки за различни случаи от практиката на психиатъра. На Андрей никак не му беше интересно да слуша тези неща, но нямаше как.
— Та така, искам да ви кажа, Андрей Константинович, че вашият баща Олег Петрович Личко, не страдаше от никаква шизофрения. Той беше абсолютно здрав човек. Вярно, халоперидолът, аминазинът и разни други хапове могат да превърнат всеки в растение, но аз имам достатъчно опит, за да мога в края на краищата да определя какво е било това растение по-рано: магарешки бодил, от който в процеса на лечение са премахнали бодлите, или нещо съвсем друго. Разбирате ли ме?
— Не — честно призна Андрей. — Искате да кажете, че на Олег Петрович са поставили грешна диагноза? Че той не е бил маниак убиец, а обикновен убиец? И че мястото му е било не в лудницата, а в затвора?
Юркунс отпи съвсем мъничко коняк, внимателно върна чашката на масата и продължително изгледа Андрей със светлите си ярки очи.
— Олег Петрович не беше нито маниак, нито убиец. Ето това искам да ви кажа. Когато го преместиха в нашата болница от „Белите стълбове“, той беше в много лошо състояние. Съществува такава формулировка: във връзка с липса на обществена опасност. В „Стълбовете“ са сметнали, че той вече не е опасен, тоест изгубил е активността си, интереса си към живота и може да бъде преместен в обикновена психиатрична болница. Като цяло те не са сгрешили. Олег Петрович наистина е изгубил активността си — в смисъл, че е престанал да крещи за своята невинност, вече просто не е имал сили да го прави. Но до последния си ден той се опитваше да си обясни какво все пак се е случило и защо са го осъдили за нещо, което не е извършил. Беше му трудно да се съсредоточи, започваше да разсъждава и много скоро се объркваше, забравяше хода на собствените си разсъждения. В резултат на псевдолечението паметта му бе сериозно нарушена, тоест той доста добре си спомняше някогашни събития, но щом стигнеше до някое логично умозаключение, само след десет минути го забравяше и съвсем се оплиташе. Аз го посъветвах да си записва. Той ме послуша, записваше мислите и спомените си, после губеше листовете или ги късаше и изхвърляше, защото се отчайваше. Смяташе, че нищо не излиза. Аз му занасях нова тетрадка, той пак записваше и отново късаше листовете и ги хвърляше.