— Боже мой, приятелю, колко сте млад! — весело възкликна Юркунс и кой знае защо, се разсмя. — Колко много неща от предишния ни живот не знаете! Да, по Горбачов веднъж стреляха на самия Червен площад, по време на манифестация, човек от тълпата. Всъщност не е могъл и да стреля, навреме са го обезвредили, успял е само да извади оръжието и да се прицели. И знаете ли какво направил Горбачов? Казал, че не иска този човек да лежи в затвора и ако трябва да го накажат, нека го изкарат душевноболен. Речено — сторено, командата отгоре е безпрекословна заповед. На бърза ръка скалъпили диагнозата и човекът прекарал пет години в заведение като моето. Наистина, лекували са го не толкова настървено като Олег Петрович — все пак времената вече бяха други, и този атентатор излязъл от болницата почти здрав.
— Но на кого е пречел Олег Петрович? Той е бил обикновен милиционер, оперативен работник, освен това съвсем млад… — стъписано каза Андрей. — Ако е бил дисидент, мама щеше да знае, а тя искрено го смята за убиец. Какво тогава…
— Именно, драги — Лев Яковлевич си наля още коняк и започна да отпива малки глътчици. — Какво тогава? Между другото Олег Петрович наистина не е бил дисидент, защото дори в най-ясните му часове и минути не съм чувал от него никакви подобни разсъждения или изказвания. Значи е имало нещо друго.
— Но какво, какво? Заради какви грехове може да тикнеш в лудницата един млад милиционер и да го доведеш до състояние на вегетиране? Той имаше ли някакви предположения? Каквито и да е, може и най-незначителни? Нали самият вие казахте, че много сте общували с него, сигурно е споделил с вас, ако е подозирал нещо.
— Там е работата, че нищо не подозираше. И после, как си представяте вие нашето общуване? Дълги вечерни разговори на чаша чай в тих кабинет — като нашия с вас сега ли?
Честно казано, Андрей, кой знае защо, си бе помислил точно това.
— Трябва да ви кажа, че един главен лекар има куп грижи. Само незапознатите хора смятат, че главният лекар е именно главен лекар, тоест най-най-добрият специалист в дадена болница. Може и така да се случи, но функцията на главния лекар не се състои в това най-добре от всички да поставя диагнози и да лекува, а в осигуряване функционирането на поверената му болница. Да не тече покривът, да не се запушват тоалетните, да са налице нужните лекарства в съответния асортимент. Вакантните места за лекари, сестри, санитари и санитарки да се заемат своевременно, продуктите да се докарват навреме, пожарната инспекция и санитарно-епидемиологичната инстанция да нямат претенции, пералнята да работи както трябва… Не е възможно да изброя всичко. И след работния ден, изпълнен с всичките тези грижи, някак не ти се иска и минута повече да останеш в кабинета. Иска ти се да се прибереш, да се преоблечеш, да вечеряш и да вземеш в ръце някоя мъдра книга. Да не разговаряш с никого. Жадуваш за тишина и мълчание. Ето защо разговорите ми с Олег Петрович ставаха предимно денем, най-често на двора, ако той седеше на някоя пейка и дишаше чист въздух, а аз, минавайки край него, имах десет-петнайсет свободни минути. В ръцете му винаги беше тетрадката, в която той се опитваше да записва мислите, спомените и разсъжденията си, и ако имах време, го молех да ми покаже една-две страници. Трябва да ви кажа, драги, че дори в писмен вид всичко бе доста несвързано, но две неща се повтаряха постоянно и аз ги запомних. Интересно ли ви е?
„Не — понечи да отговори Андрей. — Никак не ми е интересно какво е писал в своите тетрадки този психар. Трябва ми удостоверение, въз основа на което ще ми издадат смъртен акт, за да занеса този смъртен акт в посолството на САЩ и да получа виза, за да замина на петмесечен стаж там. Това е. Нищо друго не ми трябва и не ми е интересно. Дори Олег Петрович да не е бил луд, дори в края на краищата да не е бил и убиец, какво значение има това сега? За мен във всеки случай — никакво. Аз не съм Андрей Олегович Личко, аз съм Андрей Константинович Мусатов и изобщо не ме интересуват безсмислените драсканици на нещастния милиционер, когото по време на съветската власт са тикнали в лудницата и са тъпкали с лекарства до пълна деградация на личността. Не ме интересуват, не, не!“
Но вместо това, кой знае защо, той отговори:
— Разбира се, че ми е интересно, Лев Яковлевич.
Ала се оказа, че не е толкова лесно да измамиш доктор Юркунс. Оказа се, че той е прочел ненаказаните мисли на Андрей, защото се позасмя разочаровано:
— Не съм сигурен, драги. Струва ми се, че не ми казвате истината. Трагичната история на Олег Петрович, изглежда, ви е оставила равнодушен. Но въпреки всичко ще ви разкажа това, което възнамерявах — дори да не ви е нужно и интересно. Знае ли човек, може пък с времето вашето отношение към тази история да се промени и тогава онова, което ще ви разкажа, да ви бъде от полза. Та значи в писанията на Олег Петрович постоянно се повтаряха две фрази. Първата: „Ако знаех защо Лена постъпи така“. Или като вариант: „Не разбирам защо Лена направи това. Струва ми се, че ако разбера това, ще разбера и всичко останало“. И втората фраза: „Цялата работа е в Групата. Струва ми се, че това е единственото обяснение“. При това думата Група винаги беше написана с главна буква. Е, мисля, че това е всичко. Нямам какво друго да ви съобщя, Андрей Константинович. А вие, драги? Не искате ли да попитате нещо?