— Не съм и възнамерявал — засрамено промълви Андрей, който в този момент осъзна колко малко знае наистина за онези времена, които условно се наричаха „при съветската власт“. — Съжалявам, че ви се е сторило така. Извинете, Лев Яковлевич.
— Извинен сте. — Юркунс махна с ръка, изразявайки нещо като великодушен жест. — Аз поощрявах Олег Петрович в опитите му да проумее нещата, защото за него това би имало добър терапевтичен ефект. Родителите му не пожелаха да го приберат вкъщи и аз разбирах, че му е съдено да живее сам. И той или щеше да се възстанови до степен да може да го изпишем и да го изпратим, както се казва, „в нищото“, за да живее самостоятелно, или нямаше да се възстанови и щеше да прекара в моята болница остатъка от живота си. А този остатък, ще си позволя да ви обърна внимание, беше твърде голям. Когато постъпи при нас, Олег Петрович още не бе навършил и четирийсет години. Не ми се искаше да мисля, че първоначално здрав човек ще прекара живота си така безрадостно. В своите опити да разбере какво се е случило той тренираше отслабналата си памет и логическото си мислене, наново се учеше да мисли свързано и ясно да излага мислите си и ако беше успял да възстанови хода на събитията, това щеше да означава, че може да живее самостоятелно. А на мен истината не ми беше нужна. Нещо повече, в онези времена тя щеше да бъде просто опасна за мен. Много знания — много тревоги, или казано по-простичко: по-малко знаеш — по-добре спиш. Доста по-късно, след смъртта на Олег Петрович, времената се промениха и истината вече не бе опасна за мен, но така си и остана ненужна. Възможно е сега да стане нужна на вас.
— Но за какво ми е?! — почти извика Андрей. — За какво ми е тази истина? Какво ще я правя? Каква полза ще имам от нея?
— Приятелю. — Юркунс протегна ръка и постави дланта си върху пръстите на Андрей. Ръката на лекаря беше суха и хладна. — Аз далеч не ви призовавам да правите журналистическо разследване, да търсите реабилитация за Олег Петрович Личко и да клеймите съветските порядки. Ако сте си помислили така, разбрали сте ме неправилно. Аз съм психиатър, а не правозащитник, впрочем това вече го казах. Ясно виждам, че истината е нужна именно на вас. Тя е нужна на майка ви. В края на краищата тя е необходима на покойните родители на Олег Петрович, които са си отишли от живота с мисълта, че са отгледали чудовище, които са прекарали последните години от живота си, изнемогвайки от срам. Строго погледнато, в крайна сметка са и умрели от срам. Да не мислите, че като сте престанали да се къпете по три пъти на ден, това означава, че въпросът е изчерпан за вас? Нищо подобно! Да можехте да си видите лицето, когато на няколко пъти си позволих да нарека Олег Петрович ваш баща. Ами вашето нежелание да вникнете в проблема, да изслушате моите доводи? Ами страхът ви пред ето тези хартийки? — Той посочи с кимване листовете със съдебното постановление. — Та вие дори се страхувате да ги докоснете. Не ги взехте в ръце, не ги прочетохте. Продължавате да се дистанцирате от човека, който ви е дал живот. Не желаете да си признаете, че във вас тече неговата кръв, това ви е крайно противно, то ви плаши, нервира ви. Външно сте преуспял, здрав млад човек, радвате се на благополучие, а вътре във вас ето вече трийсет години бушува ад, който вие грижливо криете не само от чужди хора, но и от самия себе си. Вие сте син на убиец, злодей, чудовище, маниак, убивал и насилвал малки деца. Във вените ви тече същата кръв. Вие сте биологично свързан с този кошмар. Подсъзнанието ви живее с това всяка минута, всяка секунда, и ако вие успешно криете тази адска война от външния свят, то не означава, че такава война не се води. Може да се прикрие, да, само че адът не свършва от това. Аз ви давам в ръцете оръжие, с чиято помощ този ад може да се прекрати. Нима самият вие не го искате? Нима не желаете да се убедите, че баща ви е честен и психически здрав човек, станал жертва на системата? Нима не искате да престанете да се срамувате от него?
— Искам — с пресъхнали устни тихо продума Андрей. — Но защо сте сигурен, че ще стане именно така? Ами ако се окаже, че той наистина е бил маниак убиец, а не жертва?