— Няма да се окаже — твърдо обеща Лев Яковлевич и леко стисна с хладната си длан пръстите на Андрей. — Аз съм абсолютно сигурен, че той не беше маниак, тоест нямаше психично заболяване. Можете да не се съмнявате в това. А ако се окаже, че наистина е извършил някакво престъпление, то със сигурност няма да е толкова страшно и отвратително, както е описано в съдебното постановление. И вие няма толкова да се срамувате и отвращавате от своя баща, от човека, когото майка ви е обичала и от когото ви е родила. След това вашият живот ще стане много по-лек, обещавам ви го.
Андрей чувстваше, че у него нараства някаква необяснима вътрешна съпротива. Беше му неприятно да слуша стария лекар, неприятно му беше раздразнението, което предизвикваха у него думите на Юркунс. Той не разбираше самия себе си и заради това се ядосваше още повече. Абе какво си въобразява това старо провинциално докторче? Че може ей така, само да пообщува с абсолютно непознат човек час-два, да изпие с него по чашка коняк и не щеш ли, да започне да се рови в душата му и да му обяснява каква била истината за тази душа? Глупости! Самоуверен шарлатанин. Как смее той да нарежда на него, на Андрей, какво да прави, за да стане животът му по-добър? Животът му си е дори много хубав и той все някак ще се оправи и без съвети.
И от къде на тоя доктор му е хрумнало, че Андрей постоянно мисли за биологичния си баща и се срамува от него? Ами че той изобщо не се сеща за него и чак до смъртта си нямаше да се сети, ако не беше този стаж, посолството и този идиотски смъртен акт, който трябва да намери на всяка цена. Ето утре ще вземе дубликата на смъртния акт, ще го занесе в посолството — и толкоз. И в живота на Андрей никога вече няма да съществува Олег Петрович Личко, както не го е имало и преди. И този въпрос няма какво повече да се обсъжда.
Той рязко издърпа пръстите си от ръката на Юркунс, като се престори, че иска да си налее коняк.
— Разбирам — неочаквано меко заговори лекарят, — думите ми може да ви се струват странни и неуместни. Вие искате да ми възразите, че и бездруго не мислите за баща си. В главата ви такива мисли изобщо не се мяркат и ви е абсолютно все едно какво се е случило с него на времето, защото този човек никога не е съществувал в живота ви, няма и да съществува.
Андрей го погледна смаяно и машинално изпи на екс коняка си.
— Аз ис…
— Искате, искате, нали виждам. Няма за къде да бързаме, нощта пред нас е дълга, така че чуйте какво ще ви кажа. Всеки човек има двама родители, все още никой не е отменил този природен закон. Дори при изкуственото оплождане, дори при използването на чужда сперма — пак по един или друг начин в процеса присъстват мъж и жена. Човечеството, драги, съществува толкова отдавна, че представата за задължителното присъствие на майка и баща е запечатана на генетично ниво и това не може да се промени по никакъв начин. А и не е необходимо. Нещо повече, човешкият ум е устроен така, че той във всичко търси аналогии със собствения си живот. Човек сам за себе си е център на вселената и в това няма нищо лошо. За всеки човек най-важното от всичко на света е самият той, неговите чувства, неговите потребности, неговите преживявания. Именно затова той съотнася всичко към себе си. И щом в заобикалящото го информационно поле се появят спомени за нечии родители, той моментално се сеща за своите собствени. Понякога осъзнато, понякога неосъзнато, но се сеща. Вървите по улицата и виждате мъж с малко момченце. Разбирате, че това са баща и син, и вашето подсъзнание автоматично съотнася видяното към собствения ви опит. Изниква образът на баща ви и веднага изплуват всички свързани с него емоции, макар че вие най-често дори не забелязвате, дори сте можели да не забележите този мъж с момченцето, вървели сте си замислен и не сте обърнали внимание, но окото ви ги е видяло и е изпратило към мозъка командата за обработка на информацията, а мозъкът бързо я е изпратил в подсъзнанието, тъй като съзнанието ви в този момент е заето с някакви важни размисли, пък и изобщо не обича да се занимава с баща ви. Е, щом не обича, така да бъде, само че за обработката на толкова необичана информация вие си имате подсъзнание, което не можете да управлявате, не можете да му нареждате и на него изобщо не му пука за вашите вкусове и пристрастия, то живее според собствените си разбирания, а не според вашите. Или ето друг пример: човек си гледа филм по телевизията и героят казва: „Какви вкусни пирожки, също както ги прави мама“. И човекът, който гледа филма, машинално си спомня своята майка и ако в спомените му също присъстват вкусни пирожки, той изпитва мигновено приятно чувство. А ако освен това майка му вече не е между живите, чувството може да бъде тъжно, човекът може дори да пролее някоя сълза. Ако пък майка му не е пекла никакви пирожки, чувството ще бъде обагрено с леко съжаление — сиреч, аз не съм изпитвал това. А ако с майка му са имали постоянно тежки конфликти, душата ще си спомни и за това и ще изпита известен емоционален дискомфорт. Мигновен, като леко убождане, човек дори няма да го усети. Нещо повече, той може и да не забележи, че в този момент си е спомнил за майка си. Но това е само на нивото на съзнанието. А на нивото на подсъзнанието се фиксира всичко, нищо не отминава безследно. И раничката от убожданията става все по-дълбока и по-дълбока, тя започва да гнои, да се възпалява, да се разширява. Образът на родителите и информацията за тях присъстват постоянно, тази информация е обширна, просто вие не сте свикнали да й обръщате внимание. Тя не е нужна на съзнанието ви, а вашето подсъзнание я приема цялата и как реагира?… Само не ми казвайте, че информацията за бащите вие свързвате с образа на втория съпруг на майка ви, който ви е осиновил, дал ви е фамилното си име и дори бащиното, възпитавал ви е и е станал ваш добър приятел. Всичко това е така, не споря, но на генетично ниво вие не можете да отричате, че имате и биологичен баща, когото толкова упорито наричате не роден, а биологичен. И всеки път, когато се сблъсквате в околния свят с образа или понятието „баща“, вашето подсъзнание го свързва не с втория ви баща, а именно с Олег Петрович Личко. В течение на тринайсет години, ден след ден, всеки час, всяка минута, вашето подсъзнание, улавяйки понятието „баща“, ви причинява болезнено убождане, защото вие знаете, че Личко е човек недостоен, ненормален, чудовище, и не искате да бъдете негов син. Срамувате се и ви е неприятно да се чувствате негов кръвен роднина. Опитвате да се защитите от това, като се преструвате, че Личко няма никакво отношение към вашия живот. Но ако се престорите, че един проблем не съществува, той няма да изчезне, просто ще се превърне в проблем, изтикан към дъното, а това е много по-опасно. Когато един проблем се вижда ясно, вие осъзнавате необходимостта да правите нещо с него, някак да се борите, а когато е изтикан надълбоко, не правите нищо, не се борите, не му се противопоставяте и той си живее на воля, пуска корени, разширява се, задълбочава се и един прекрасен ден изригва в живота ви в чудовищен вид. Докато проблемът е малък, за него се намира място във вашето подсъзнание, но разрасне ли се, става му тясно и той търси нови простори. А знаете ли къде ги намира? Отначало във вашето съзнание, после във вашето поведение. Той се появява в ужасяващ облик и започва да руши целия ви живот, вашата работа, кариера, отношенията ви с хората, с колегите, с роднините, с най-близките ви същества. А после той ще разруши отношенията ви със самия вас. Вие ще се превърнете в невротик, ще последва или алкохолизъм, или психоза. Как ви харесва подобна перспектива? Разберете, драги ми Андрей Константинович, душевният мир на човека зависи пряко от това дали той може да обича и уважава близките си. Родители, чиито деца са се оказали недостойни хора, никога не ще намерят душевно спокойствие, те са обречени на вътрешен конфликт, защото като родители не могат да не обичат децата си, но като личности, като индивиди, не могат да ги уважават. И този дисонанс разрушава живота им. Същото може да се каже и за децата. Човекът е генетично приспособен да обича родителите си и ако поради някакви причини не ги обича, не ги уважава, дори ги презира, тогава се поражда същият дисонанс, защото разсъдъкът влиза в конфликт с природата. Вие може хиляда пъти да ми повтаряте, че с вас не е така и всичко, което говоря, не се отнася за вас, че изобщо не мислите за Олег Петрович и не си спомняте за него, но аз няма да ви повярвам. Не защото ме лъжете, а просто защото не знаете. А аз знам. И ако искате да запазите душевното си здраве, възползвайте се от това, което ви разказах. Научете истината, изяснете си какво се е случило в действителност, за да може убожданията във вашето подсъзнание да станат по-малко болезнени или да изчезнат напълно. Сега не очаквам от вас положителен отговор, не ми е нужно незабавно потвърждение, че съм прав, защото и аз знам, че съм прав. Вие само помислете върху думите ми, вслушайте се по-внимателно в себе си, а после решете какво да правите.