Дамата кимна замислено.
— Знаете ли какво? Поговорете със семейство Перхурови, те живееха през две къщи от Личко. Сега ще ви напиша адреса. То и двамата Личко почти не общуваха с хората, бяха много горделиви, но със семейство Перхурови поддържаха приятелски отношения.
След още два часа Андрей Мусатов вече знаеше, че за погребението на Пьотър Александрович наистина дошли роднини, но си заминали на другия ден след погребението и съпрузите Перхурови можели да се закълнат, че тези роднини не са взели от къщата на Личко нито един предмет, нито един документ.
— Бяха много прилични хора, много прилични — няколко пъти повтори Перхурова, като имаше предвид далечните роднини на Личко. — Изобщо не се стремяха да спечелят нещо от тази смърт, да разграбят къщата, да откраднат каквото и да било. Дори къщата не им трябваше. Градски хора, живеели в Приморския край, за какво им е съборетина толкова далече? Когато си тръгваха, точно това казаха — ние за нищо не претендираме, ако се появят някакви наследници, да вземат къщата и да правят с нея каквото искат. То на това само името му беше къща. Любочка дълги години боледува, Петя се топеше от година на година, а пък когато Любочка почина, Петя вече хич го нямаше. Докато можеха, ходеха при Олег в болницата, а тя бе далече. Отначало го държаха в „Белите стълбове“ край Москва, а после го преместиха в обща болница във Вологодска област. През осемдесет и девета Люба почина, а през деветдесета или деветдесет и първа се получи съобщение от болницата, че е починал Олег.
— През деветдесет и първа — със строг тон уточни Перхуров, — точно след преврата, през септември, ясно си го спомням.
— Добре, ти си по-наясно — сговорчиво се съгласи жена му, — значи през деветдесет и първа. А после и Петя си отиде. А с къщата Любочка и Петя изобщо не се занимаваха, тя овехтяваше, рушеше се, но те нямаха нито сили, нито пари да я оправят. Заделяха всяка копейка за билети и да купят нещо на сина си — дрехи, продукти, по нещичко за санитарите, та да наглеждат Олег.
— Но защо не са взели сина си вкъщи, когато са го пуснали от „Белите стълбове“? — учуди се Андрей. — Нима е бил толкова буен?
Перхурова тежко въздъхна и сведе очи, явно въпросът бе болезнен за нея. Мъжът й пък, напротив, сякаш настръхна, изпълни се с негодувание.
— Защо не си го взеха ли? — подзе той и повиши глас. — Ами аз ще ви кажа защо.
— Разбирате ли, Любочка беше много горда — побърза да го прекъсне Перхурова.
— Не горда, ами горделива, пред всички виреше нос — развика се нервно Перхуров. — Това не е гордост, а надменност.
По яростните погледи, които си разменяха възрастните съпрузи, Мусатов разбра, че това е стар техен спор и страните все още не са се примирили. Стана му неудобно, сякаш присъстваше на интимна семейна сцена, и за момент дори съжали, че бе дошъл тук. Беше му необходим един-единствен документ — смъртният акт на Олег Личко, а сега трябва да си губи времето и да изслушва дебати едва ли не на библейски теми. Гордост, надменност… Какво ли значение има?
Любов Василевна Личко работила в Черемисино през целия си живот, отначало като учителка по руски език в местното училище, след това се издигнала до негов директор. Пьотър Александрович по времето, когато синът им Олег завършил училище, заемал висок пост в местния изпълком. С една дума, достойно семейство, уважавано и като на длан пред хората. Естествено Олег завършил училище със златен медал, че как иначе? Не, не, никакви връзки, никакъв административен натиск. Олег от малък си бил умно и трудолюбиво момче, усърдно, мислещо; за това Олга Ивановна Перхурова можела да съди не от чужди приказки, а от собствения си опит, защото работела в същото училище, което ръководела Любов Василевна, преподавала история в горните класове. Не можела да се нарадва на ученика си Олег Личко.
Със златен медал, с прекрасно усвоен материал от училищната програма и солиден багаж от допълнителни знания, Олег заминал за Москва да кандидатства в Юридическия факултет на университета. И го приели. Гордостта и радостта на родителите му нямала край! В четвърти курс той се запознал с добро момиче, студентка от Педагогическия институт, и след една година, малко преди да се дипломират, те сключили брак. И отново Любов Василевна се радвала: синът й си избрал съпруга с професия като нейната. Снаха й щяла да стане учителка — е, не по руски език и литература, а по английски, но това не променяло същината на нещата. А именно — синът високо ценял професията на майка си, затова си избрал за съпруга момиче, което приличало на майка му. В Юридическия факултет Олег също се учел най-добре от всички, получавал висока стипендия, специализирал криминалистика, активно участвал в работата на студентското научно дружество, изявявал се на всички конференции и било напълно естествено, че при разпределението му предложили да завърши аспирантура. Но младежът отказал. Тогава — като на отличник на курса, му предложили цял списък места, където трябвало да бъдат изпратени младите юристи, и Олег без колебание избрал Главното управление на вътрешните работи в Москва, повече известно сред народа като „Петровка“ 38.