Оуен си помисли: „Помогна ли му да извърши кръвопролитието, без значение ще бъде дали съм стрелял по невинните жертви; ще бъда завинаги прокълнат като онези, които са вкарали евреите под душовете в концлагера «Берген-Белсен».“
— Ако започнем в единайсет, ще свършим за половин час — спокойно отбеляза Курц. — Или най-късно до дванайсет. После ще се помъчим да забравим.
— Само дето ще го сънуваме.
— Да, тъй си е.
Ъндърхил кимна. Беше стигнал до тук и нямаше да изпусне въжето тъкмо сега, пък ако ще да бъде прокълнат до края на живота си. Най-малкото ще се помъчи актът да бъде милосърден… доколкото е възможно масовото убийство да бъде милосърдно. По-късно щеше да бъде поразен от абсурдността на тази идея, но когато се намираш в присъствието на Курц и очите му неотлъчно те наблюдават, губиш представа за действителността.
В крайна сметка лудостта му вероятно беше по-заразна от плесента.
— Радвам се. — Курц се излегна на люлеещия се стол. Изглеждаше поуспокоен и капнал от умора. Отново извади смачкания пакет „Малрборо“, погледна вътре и го подаде на Оуен: — Останали са две. Искаш ли?
Ъндърхил поклати глава:
— Този път ще пасувам, шефе.
— Тогава дим да те няма. Ако е необходимо, отскочи до лечебницата да ти дадат няколко хапчета приспивателно.
— Май няма да се наложи — излъга Оуен. Изкушаваше се да вземе успокоително, но нямаше да се поддаде на изкушението. По-добре цяла нощ да не мигне.
— Както искаш. А сега изчезвай. — Когато онзи почти беше стигнал до вратата, Курц се провикна:
— Хей, Оуен!
Ъндърхил дръпна ципа на якето си и се обърна. Навън вятърът се усилваше, воят му ставаше все по-зловещ. Снежната буря набираше скорост.
— Благодаря — промълви Курц. По страната му се търкулна голяма и абсурдна сълза, ала той очевидно не осъзнаваше, че плаче. В този момент Ъндърхил изпитваше към него едновременно съжаление и обич. Напук на всичко, което знаеше за него, напук на желанието си да бъде предпазлив, та по-късно да не съжалява. — Благодаря, мъжки.
7
Въпреки усилващия се снеговалеж Хенри продължаваше да стои до оградата; поизвърнал се беше, за да се защити от пронизващия вятър, но не изпускаше от поглед голямата каравана, очаквайки Ъндърхил да излезе. Другите задържани се бяха върнали в обора и се бяха скупчили около печката. Като се постоплеха, щяха да изказват всякакви невероятни предположения, но едва ли щяха да прозрат истината, която буквално им се набиваше в очите.
Машинално се почеса по бедрото, изведнъж осъзна какво прави и стреснато се огледа, дори се обърна кръгом. Не се виждаха нито задържани, нито войници от охраната. Въпреки усилващия се снеговалеж около магазинчето на Гослин беше светло като посред бял ден, видимостта беше отлична. Поне засега Хенри бе сам.
Наведе се и развърза ризата, с която беше пристегнал раната си. После разтвори прореза в джинсите си. Хората, които го бяха арестували, вече го бяха прегледали, докато пътуваха с камиона, с който превозваха още петима бегълци (на връщане към базовия лагер бяха заловили още трима). Тогава беше чист от плесента.
Ала сега не беше. Едва забележима червена нишка се спускаше от средата на раната, която вече беше хванала коричка. Ако не знаеше какво търси, спокойно можеше да я вземе за струйка кръв.
„Плесен! — помисли си. — Мамка му! Лека нощ, госпожо Калабаш, където и де се намирате!“38
С периферното си зрение забеляза някакво движение. Изправи се и видя как Ъндърхил затваря вратата на караваната. Набързо превърза крака си с ризата и отново се приближи до оградата. Някакъв вътрешен глас го попита какво ще прави, ако след като повика Ъндърхил, онзи безмълвно го отмине. Попита още дали Хенри наистина възнамерява да изостави Джоунси.
Втренчи се в Ъндърхил, който, свеждайки глава да се предпази от бурния вятър, бавно се приближаваше към него под нереално силната светлина.
8
Вратата се затвори, ала Курц продължи да се взира в нея. Пушеше и бавно се полюшваше на любимия си стол, питаше се дали Оуен се е хванал на въдицата. Оуен имаше ум като бръснач, Оуен притежаваше силно развито чувство за самосъхранение, Оуен не беше изоставил идеализма си… но нямаше никакво съмнение, че този път е бил заблуден. В края на краищата повечето хора вярват в онова, в което им се иска да повярват. И Джон Дилинджър е притежавал силно развито чувство за самосъхранение, бил е най-умният от трийсетте си съмишленици, но въпреки това е отишъл заедно с Ана Сейдж в кинотеатър „Байъграф“, за да гледа „Манхатънска мелодрама“. След прожекцията федералните агенти са го застреляли в уличката зад киното като мръсно псе, каквото всъщност е бил. Ана Сейдж също е вярвала в каквото й се е искало, но въпреки това са я депортирали в Полша.
38
Фраза, с която прочутият водещ Джони Карсън неизменно завършва вечерното си предаване. — Б.пр.