Но в този момент на безпаметна ярост вътрешен глас, който бе спокоен и хладнокръвен, му подсказа коя е истинската опасност. Бяха свикнали да преобразяват по свой образ и подобие световете, които посещаваха. Знаеше, че така е било и така ще бъде.
Ала този път…
„Нещо се случва с мен — каза си, осъзнавайки в същия момент, че мисълта е типична за Джоунси. — Започвам да се превръщам в човек.“
Фактът, че идеята не беше лишена от привлекателност, го изпълни с ужас.
8
Джоунси се сепна от унеса, в който звучеше само приспивният и успокояващ глас на господин Сив, и видя, че се кани да дръпне резето и да отключи вратата. Сивият мръсник се опитваше да го хипнотизира и като че ли успяваше.
— Винаги побеждаваме — каза гласът от другата страна на вратата. Действаше облекчаващо след напрегнатия ден, същевременно беше отблъскващо самодоволен. Типичен глас на завоевател, който няма да се успокои, докато не получи всичко, приемайки го за даденост. — Отвори вратата, Джоунси! Веднага отвори.
Той едва не се подчини. Беше се изтръгнал от унеса, но при все това едва не отвори вратата. Внезапно си спомни как ужасяващо пращеше черепът на Пит, когато червеникаво-златистата растителност се вкореняваше в него, както и противният звук, разнесъл се в мига, в който върхът на химикалката прониза окото на Джанас.
Ненадейно осъзна, че до този момент още е бил в полусънно състояние, ала сега беше буден и нащрек.
Да, нащрек.
Отпусна ръце от валчестата топка и резето, приведе се към вратата и извика:
— Изяж лайно и да пукнеш дано!
Почувства как Сивият рязко се отдръпна, дори усети болка, когато тилът му се удари в стъклената преграда, пък и това беше съвсем естествено. Все пак това си бяха неговите нерви, неговата глава. Гневът и изненадата на похитителя му доставиха неописуемо задоволство, смътно осъзна нещо, което господин Сив вече знаеше — извънземният, който беше завладял съзнанието му, започваше да се превръща в човешко същество.
„Ако съществуваш в действителност, още ли ще бъдеш господин Сив? — запита се. — Твърде се съмнявам. Може би ще бъдеш розов… всичко друго, не и сив.“
Не знаеше дали онзи няма да опита отново шмекериите на Масмер39, но на-разумно бе да не рискува. Обърна се и се приближи до прозореца на канцеларията, като се препъваше от кашоните или ги прескачаше. Господи, болката в хълбока беше непоносима! Абсурдно бе да изпитваш подобна болка, след като си затворник в собствената си глава (веднъж Хенри го беше уверил, че в сивото вещество няма нерви), ала така или иначе нея я имаше. Беше чел, че понякога хора с ампутирани крайници чувстват адски болки или сърбеж във вече несъществуващ крак или ръка — може би с него се случваше нещо подобно.
През прозореца отново се разкриваше скучна гледка към обраслата с плевели алея за коли, която през далечната 1978 година минаваше успоредно на товарния гараж на братя Тракър. Белезникавото небе едва се процеждаше през гъстите облаци; очевидно когато през прозореца се разкриваше гледка към миналото, времето беше спряло един-два часа след пладне. Единственото хубаво нещо в изгледа бе, че докато му се „наслаждава“, Джоунси се намира възможно най-далеч от господин Сив.
Предполагаше, че е в състояние да го промени; да надникне навън и да види онова, което Сивият виждаше през очите на Гари Джоунс. Но не изпитваше желание да го стори. Щеше да види само снежната буря и да усети само изпепеляващата ярост, която господин Сив бе откраднал от него.
„Мисли си за нещо друго“ — каза си.
„За какво?“
„Нямам представа — за каквото щеш. Например за…“
Телефонът на бюрото иззвъня, което си беше като епизод от „Алиса в страна на чудесата“, тъй като допреди секунди в канцеларията нямаше телефон, нито бюро, върху което да се постави. Използваните презервативи бяха изчезнали. Подът си беше все така мръсен, но дебелият слой прах липсваше. Очевидно в съзнанието на Джоунси живееше някакъв съвестен и работлив чистач, който беше решил, че той ще остане тук дълго време, поради което трябва да придаде горе-долу приличен вид на помещението. Предположението го накара да изтръпне от ужас.
Телефонът на бюрото отново пронизително иззвъня. Джоунси вдигна слушалката:
— Ало?
Побиха го ледени тръпки, когато чу гласа на Бобъра. Телефонно обаждане от мъртвец — тъкмо като в любимите му филми. По-точно във филмите, които някога му бяха любими.
39