Хората един по един се обръщат. Алфи Кавел невярващо се кокори над очилата си… най-сетне и госпожа Рикънхауър поглежда натам.
— Здрасти, мамо — бодро изчуруликва Джоузи. Вдига чантата си и допълва: — Дуди ми намери БарбиКен. Бях се заклещила в…
Радостният вик на жената заглушава гласовете на останалите. Хенри никога не е чувал подобен вик, който е прекрасен, но в него има и нещо ужасяващо.
— Да го духаш, Фреди — промърморва Бобъра… но съвсем тихичко.
Джоунси гушка Дудитс, който се е изплашил от вика на жената.
Пит поглежда Хенри и леко накланя глава: „Добра работа свършихме.“
В отговор Хенри кима безмълвно: „Да, добра работа свършихме.“
Не е на-върховният миг в живота им, но почти се доближава до това определение. Госпожа Рикънхауър грабва дъщеря си в прегръдките си и се разридава, а Хенри потупва ръката на Дудитс, после нежно го целува по страната и си казва: „Милият Дудитс. Милият…“
6
— Ето го, Оуен — каза Хенри.
Изображението на дневната в съзнанието на Оуен сякаш се пукна като сапунен мехур и той видя табела с надпис: „ИЗХОД № 27 НАДЯСНО — КАНЗАС СТРИЙТ“. Стори му се, че още чува щастливите възгласи на майката.
— Добре ли си? — попита Хенри.
— А-ха. Или поне така си мисля. — Джипът зави в отклонението и си запроправя път през снежните преспи. Часовникът на таблото беше спрял, но в мрака на нощта като че ли вече се процеждаше първият светлик. — После накъде — наляво или надясно? Кажи ми от сега, защото не искам да спирам.
— Наляво, наляво.
Оуен зави наляво под премигващата жълта светлина на изключения светофар, овладя поредното поднасяне и пое на юг по Канзас Стрийт. Личеше, че снегът неотдавна е бил разчистен, но виелицата нече наваляваше нови преспи.
— Снеговалежът отслабва — отбеляза спътникът му.
— Да, но вятърът е отвратителен. Изгаряш от нетърпение да го видиш, нали? За Дудитс говоря.
— Малко се притеснявам, но наистина искам да го видя — ухили се Хенри и поклати глава. — Дудитс, братче… Дудитс просто ти помага да се чувстваш добре. Истински вълшебник е, ще видиш. Малко се притеснявам, че ще им се изтърсим по никое време, но…
Оуен сви рамене, сякаш искаше да каже: „Няма друг начин“.
— Май вече четири години, откакто живеят в западния край на града, но никога не съм им гостувал в новия дом. — И машинално продължи наум: Преместиха се, когато почина Алфи.
А бяхте ли… — Вместо думи Оуен му изпрати образ: хора в черни облекла и черни чадъри. Гробище под дъжда. Ковчег на дървени подпори с гравиран надпис: „ПОЧИВАЙ В МИР, АЛФИ“.
Не — отвърна Хенри и се засрами. — Никой от нас не отиде.
Защо?
Но Хенри не можа да му даде смислено обяснение, макар че му хрумна следната фраза: „Пише бързащият пръст; веднъж написал, забързва по-нататък“46. Дудитс беше важна (и като че ли най-правилната дума в случая бе жизненоважна) част от детството им. Но когато връзката прекъсна, всяко завръщане щеше да бъде мъчително, и то безсмислено мъчително. Едва сега проумяваше, че зад образите, които свързваше с депресията и затвърждаващото се решение да сложи край на живота си — струйката мляко, стичаща се по брадичката на баща му, гигантският задник на Бари Нюман, който бързешком се изнизва от кабинета му — през цялото време се е криел друг, много по-могъщ образ: капанът за сънища. Не е ли бил той истинският източник на отчаянието? Дали е бил потресен от факта, че са приложили нещо, подчиняващо се на гениален замисъл, за банални цели? Да използват Дудитс за откриването на Джоузи Рикънхауър беше все едно да откриеш принципите на квантовата физика и да ги използваш за разработването на видеоигра. Че и по-лошо — да решиш, че това е единственото им приложение. Разбира се, бяха извършили добро дело — без тях Джоузи Рикънхауър щеше да си пукне в оня тръбопровод като мишка във варел за дъждовна вода. Но все пак не бяха спасили някой бъдещ Нобелов лауреат…
Честно казано, не разбирам всичко, което ти се върти в главата — изведнъж се обади Оуен, — но да ти призная, това последното беше доста цинично. Коя е улицата?
Хенри подскочи като ужилен:
— Да кажем, че напоследък не сме идвали да го видим, и да сменим темата.
— Добре.
— Но му изпращахме коледни картички. Всяка година — и така разбрах, че са се преместили на Диърборн Стрийт, номер41, Западен Дери. След три пресечки свий надясно.