Джоунси се заседя умърлушен на бюрото си доста дълго. Поглеждаше ту онемелия телефон, ту капана за сънища, който висеше от тавана (и се поклащаше от едва доловимото течение), ту вдигаше глава към стоманените щори, с които оня мръсник Сив му затвори гледката към света. И този неизменен тътен, който отекваше в ушите му и чак го разтърсваше! Може би бумтеше пещ, която плаче за ремонт, но причината не беше тази. Бучеше двигателят на снегорина, който си проправяше път на юг. Господин Сив седеше зад волана, вероятно нахлупил шапка с надпис „Общински комунални услуги“, открадната от последната му жертва, и пришпорваше машината, напъвайки мускулите на Джоунси, слушайки СиБи радиостанцията, използвайки слуха на Джоунси.
Е, Джоунси, докога ще се самосъжаляваш?
Джоунси, който се бе изпружил на стола — и почти се унасяше в дрямка — подскочи. Гласът на Хенри. Това не беше телепатия — гласовете бяха замлъкнали, защото господин Сив беше заглушил всичките освен своя — а идваше от дълбините на собственото му съзнание. Във всеки случай здраво го жилна.
Не се самосъжалявам, просто съм блокиран! — Не му хареса отбранителния тон на тази мисъл — изречена гласно, несъмнено щеше да прозвучи като мрънкане. — Нямам връзка с външния свят, не виждам нищо, не мога да изляза. Не знам къде си, Хенри, но аз се намирам в изолатор.
Тоя да не ти е изпил мозъка?
— Млъквай. — Джоунси разтърка слепоочията си.
Да не ти е взел спомените?
Не. Разбира се, че не. Дори тук, зад двойно заключената врата, която го делеше от милиардите надписани кашони, още помнеше как размаза сопола на Бони Дийл в първи клас (шест години по-късно, на пролетната забава в седми клас, покани същата тази Бони на танц); как внимаваше, когато Леймар Кларъндън ги учеше да играят на карти (играта бе известна като „крибидж“ на необразованите и непосветените); как Рик Маккарти изникна насред гората и Джоунси го помисли за елен. Прекрасно помнеше. Което сигурно бе огромно преимущество, но той не се досещаше в какво се състои то. Може би бе твърде голямо и твърде очевидно.
Как можа да попаднеш в такава ситуация след всички криминалета, които си изчел — дразнеше го мисленият глас на Хенри. — Да не говорим за всичките научно-популярни филми за нашествия на извънземни, като почнеш с „Денят, когато Земята застина“ и свършиш с „Нападението на доматите-убийци“. И след всичко това да не можеш да разгадаеш тоя? Толкова ли не можеш по дима да откриеш коминчето?
Джоунси разтри слепоочията си по-силно. Това не е никаква телепатия, а собственото му съзнание, но защо не може да му запуши устата? Намира се в капан, тъй че какво значение има, по дяволите? Той е двигател без трансмисия, каруца без кон, мозъкът на Донован49, запечатан в контейнер с мътна течност, бълнуващ безполезни сънища.
Какво иска? Почни оттам.
Вдигна поглед към капана за сънища, който се полюшваше, тласкан от едва доловимите топли повеи. Долавяше грохота на снегорина, който бе достатъчно силен да накара картините по стените да се разтърсят. Тина Джийн Шлосинджър, ето как се казваше — и в тази канцелария уж висяла нейна снимка, на която изпод повдигнатата й пола се виждала катеричката й; колко ли подрастващи младежи са се помамили от тази химера?
Джоунси стана — буквално скочи на крака — и закрачи из кабинета, едва видимо накуцвайки. Бурята вече стихваше и хълбокът не го болеше толкова силно.
„Мисли като Еркюл Поаро — посъветва се сам. — Размърдай малките сиви клетки. Остави спомените, мисли само за господин Сив. Мисли логично. Какво иска той?“
Той се закова на място. Ама наистина, целта на господин Сив бе съвършено очевидна. Посети Водонапорната кула — най-малкото място, на което кулата се издигаше навремето — защото му трябваше вода. И то не каква да е вода, а питейна вода. Но Водонапорната кула вече не съществуваше, рухнала бе по време на голямата буря през 1985 г. — ха-ха, господин Сив, видя ли сега — а понастоящем Дери черпеше вода от север или от изток, при това не от едно място, пък и водоизточниците вероятно бяха недостъпни заради бурята. Тъй че след справка с наличните знания на Джоунси господин Сив се бе насочил отново на юг. Към…
Изведнъж всичко му се изясни. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода, без дори да усети подновилата се болка в хълбока.
Кучето, наречено Хлапак. Дали е още тук?
— Естествено — прошепна. — Естествено, чак тук го надушвам. И то пърди като Маккарти.
Този свят бе враждебен към бируса, а жителите му се бореха срещу заразата с неподозирано ожесточение, извиращо от дълбоките недра на емоциите. Лош късмет. Но на последния оцелял извънземен му вървеше като по вода: като на зомбиран видиотен играч на зарове във Вегас, на когото му идват седмица след седмица: четворка, шестица, осмица, по дяволите, цяла серия. Най-напред намери Джоунси, вмъкна се в него и го завладя. После откри Пит, който го заведе където искаше, след последното „прожекторче“. После налетя на Анди Джанас от Минесота, който караше труповете на два елена, умъртвени от заразата. Животните не бяха от значение, но Джанас караше и разлагащия се труп на един от извънземните.
49
Едноименен роман, по-късно филмиран, от Кърт Сиодмак (1900–197, писател и режисьор от германски произход. — Б.пр.