Но и така виждаше твърде добре.
Човекът най-сетне престана да се мята и се килна на една страна. Над него надвисна огромна сянка, която сякаш възторжено ликуваше. Хенри знаеше какво представлява тя — бе виждал подобно животно в леглото на Джоунси в Бърлогата. Но едва сега забелязваше, че военния джип, който неотклонно ги преследваше, бе със счупено стъкло. Гадината надали разполагаше със забележителен интелект, за да подуши свежия въздух?
Те не обичат студа. Студът ги убива.
Но той нямаше намерение да се осланя на студа да умори гадината, и то не само защото входа на водохранилището беше на една крачка и плисъкът на крайбрежните вълни в скалите се чуваше и оттук. Някой беше натрупал твърде голям дълг, а само той бе останал жив да му потърси сметка. „Възмездието не прощава“ — често казваше Джоунси. Настъпил бе мигът на отплатата.
Погледна под седалката, не видя оръжие. Пресегна се и отвори жабката. И там нямаше нищо — вътре бяха нахвърляни само фактури, касови бележки за бензин и парцаливо книжле със заглавие „Как да бъдеш своят най-добър приятел“.
Хенри отвори вратата, излезе на снега… и моментално се намери на земята. Тупна по задник и си удари гърба във високия калник на джипа. Да го духаш, Фреди. Изправи се, подхлъзна се повторно, но този път се вкопчи в отворената врата и съумя да се задържи на крака. Внимателно запристъпва към багажника на техния джип, без да изпуска от поглед паркирания отзад „брат близнак“.
— Не мърдай оттам, хубавице — подхвърли и избухна в смях. Издаваше доста налудничави звуци, но това въобще не го смущаваше. — Я снеси някое и друго яйце. Нали и без друго съм човекът-яйце. Вежливият местен яйчар. Искаш ли да ти дам да си почетеш „Как да бъдеш своят най-добър приятел“? Имам я под ръка.
Запревива се от смях и вече не можеше да говори. Хлъзгаше се по коварния мокър сняг като хлапе, което след училище бърза към най-близката пързалка. Опитваше се да се придържа за джипа, но вратата бе единствената издатина по инак съвършено гладката му повърхност. Следеше движенията на гадината в задния автомобил… но изведнъж невестулката изчезна. „Ох-ох. Къде се дяна, мътните я взели? В тъпите филми на Джоунси в този миг започва злокобна музика — помисли си. — Нашествието на говнестулките убийци.“ Отново го напуши смях.
Най-сетне заобиколи джипа и се добра до багажника, който се отваряше чрез бутон, освен ако не е заключен, разбира се. Но сигурно не е. Оуен не се ли промуши през задната врата? Нямаше абсолютно никакъв спомен. Със сигурност не е своят най-добър приятел.
Заливаше се от смях, та чак сълзи му бликнаха от очите; натисна копчето и багажникът се отвори. Той надзърна вътре. Пушки — слава Богу. Армейски карабини — като онази, с която се въоръжи Оуен за последната си акция. Хенри грабна една и я разгледа. Предпазител — налице. Селектор за изстрели — налице. Пълнител с маркировка „АМЕРИКАНСКА АРМИЯ 5,56 КАЛИБЪР 120 ИЗСТРЕЛА“ — налице.
— Колко просто — дори бирум би могъл да се справи — коментира Хенри и продължи да се кикоти. Хвана се за корема и се присви, едва съумявайки да запази равновесие. Краката го боляха, гърбът го болеше, но най-силно го болеше сърцето… и въпреки всичко продължаваше да се смее. Той е яйце, човекът-яйце, смееща се хиена.
Приближи се до другия джип и застана до шофьорската врата с вдигната пушка (искрено се надяваше предпазителят да е освободен); в ушите му отекваше злокобната музика, но той не преставаше да се смее. Резервоар за бензин — налице, но къде е Гамера61 — Отвъдкосмическият ужас?
Сякаш прочела мислите му — което бе съвършено възможно — говнестулката се блъсна в задното стъкло. То, слава Богу, бе здраво. По окървавената й глава бяха полепнали косми и кожа. Ужасяващите й очи се взираха в Хенри. Дали знаеше, че има как да се измъкне — че разполага с авариен изход? Може би. Но може би си даваше сметка, че това би означавало незабавна смърт.
Чудовищното същество се озъби.
Хенри Девлин, който навремето спечели наградата на Американската психиатрична асоциация за статията си „Краят на омразата“, публикувана в „Ню Йорк Таймс“, също се зъби. Усещането беше прекрасно. После показа на гадината среден пръст. За Бобъра. И за Пит. Което му подейства още по-добре.
Като се прицели, говнестулката — която може и да беше глупава, но не и съвършено безмозъчна — се прикри. Много умно няма що — на Хенри и през ум не му беше минавало да я застреля през стъклото. Но мисълта, че се е сгушила някъде на пода безкрайно му допадаше: „Отиди колкото се може по-близо до бензина, сладуранке.“ После нагласи карабината на автоматичен режим и изпразни пълнителя в резервоара.