Пиеше бира на верандата на лятната вила на Джоунси и Карла в Уеър, на шест километра от водохранилището Куобин. И от Източната улица, разбира се.
Ръката, която държеше кутията с бира, бе останала с три пръста. Другите два бяха измръзнали, когато той прекосяваше Просеката със старомодните ски, или докато бе влачил Джоунси до хъмъра. Миналата година му беше тръгнало да влачи хора по снега, но резултатите не бяха еднозначни.
Наблизо Карла приготвяше барбекю. Мъничкият Ноел пълзеше под масата за пикник и жизнерадостно размахваше препечена наденичка. Останалите три деца на Джоунси — на възраст между три и единайсет години — бяха във водата и шумно се плискаха. Навярно в Библейската повеля „Плодете се и се множете“ имаше известен смисъл, но на Хенри му се струваше, че Джоунси и Карло са се поувлекли.
Плъзгащата врата изтрополи. На верандата излезе Джоунси, който носеше кофа с изстудени бири. Не куцаше много — лекарят бе заявил, че този път ставата била отишла по дяволите, затова изцяло я подмени с тефлон и стомана. Добавил бе, че рано или късно щяло да се стигне до там, но ако Джоунси бил малко по-внимателен, щял да изкара поне още пет години. Оперираха го през февруари, малко след продължилата шест седмици „почивка“, която двамата с Хенри прекараха със служителите от военноморското разузнаване.
Военните предложеха подмяната на ставата да се извърши за сметка на чичо Сам, но Джоунси благодари и отказа под претекст, че не иска да лиши лекуващия го терапевт от удоволствието сам да извърши операцията, както и застрахователната компания от задължението за изплати сумата за лечението.
Дотогава вече им бе дошло до гуша от престоя в Уайоминг. Бяха настанени в разкошни апартаменти (ако човек привикне да живее под земята), храната беше първокласна (Джоунси наддаде пет килограма, а Хенри — десет) и им прожектираха само премиерни филми. Но атмосферата малко напомняше на онзи стар филм за доктор Стрейнджлъв. За Хенри тези шест седмици бяха неизмеримо по-неприятно отколкото за Джоунси, който страдаше най-вече от болките в строшената става. Спомените му за времето, когато съжителстваше в едно тяло с господин Сив, удивително бързо избледняха, сякаш всичко е било само сън.
За разлика от спомените на Хенри, които изпъкваха все по-ярко. Най-неприятни бяха онези от хамбара. Разпитващите се стараеха да бъдат много внимателни — сред тях имаше такива като Курц — но Хенри не можеше да се отърси от мисълта за Бил, Маршаи Дарън Чайлс с „камбоджанската пура“. Те често го навестяваха в сънищата му.
Постоянно му се присънваше и Оуен Ъндърхил.
— Подкрепления — обяви Джоунси и постави на пода кофата с бирите. Изпъшка и с кисела гримаса внимателно се настани на издънения люлеещ се стол до Хенри.
— Още една и край — отвърна Хенри. — След час потеглям за Портланд и не ми се ще да ми съставят акт за шофиране в нетрезво състояние.
— Остани да спиш у нас — предложи Джоунси, следейки с поглед Ноел. Малкият се бе проснал на тревата под масата за пикник и изглеждаше твърдо решен да натика остатъка от наденичката в пъпа си.
— Прекрасна перспектива, няма що! Твоите хлапета да ми надуват главата до среднощ, че и след това. Алтернативата е да наваксам с филмите на Марио Бава63.
— Не бой се, вече почти не гледам филми на ужасите. За днес се планира вечер на Кевин Костнър, която ще се открие с „Бодигард“.
— Нали уж не гледаш филми на ужасите?
— Голям си умник. — Джоунси сви рамене и се ухили. — Твоя воля, господине.
— Наздраве за отсъстващите приятели — вдигна бирата Хенри.
— За отсъстващите приятели.
Чукнаха бирените кутии и отпиха.
— Как е Робърта?
— Справя се отлично — усмихна се Хенри. — На погребението изглеждаше така, сякаш няма да я бъде, но…
Джоунси кимна. На погребението на Дудитс през цялото време придържаха Робърта от двете страни, защото едвам се държеше на крака.
— … но сега се е взела в ръце. Наумила си е да отвори магазин за произведения на художествени занаяти. Чудесна идея. След смъртта на Алфи целият й живот се въртеше около Дудитс.
— Нашият също.
— Така си беше.
— Никога няма да си простя, че го бяхме изоставили. Егати, бил е болен от левкемия, а ние дори не знаехме.
— Разбира се, че знаехме.
Джоунси погледна изпод вежди.
— Хенри, как искаш кюфтето? — извика Карла.
— Препечено! — изкрещя й той в отговор.
— Разбира се, сир. Моля те, бъди готин и вземи малкия и го занеси на верандата.
63
Италиански режисьор (1914–1980), автор на филми на ужасите, характерни със специалните си ефекти. — Б.пр.