— Попадна в капана за сънища.
— Да.
Замълчаха. Скоро Карла ще ги повика, под синия щит на небето ще хапнат наденички и кюфтета, картофена салата и диня.
— Мислиш ли, че беше съвпадение? — започна Джоунси. — Че са попаднали в Джеферсън Тракт съвсем случайно, а аз просто бях наблизо? При това не бях само аз. Бяхме заедно с теб, Питър и Бобъра. Да не забравяме и Дудитс, само на неколкостотин километра по на юг. Защото Дудитс ни свързваше.
— Дудитс винаги е бил като нож с две остриета. В случая с Джоузи Рикщънхауър бе спасител. А с Ричи Гренадо беше в ролята на убиец. Но не можеше да убива сам и се нуждаеше от нас. Нашето подсъзнание е по-дълбоко. От нас той черпеше омразата и страха — страха, че Ричи наистина ще ни види сметката. У нас винаги е имало повече злост. Неговата злост се изчерпваше с това да ти намали резултата на дъската за крибидж, което е в кръга на шегата. Но… помниш ли как Пит веднъж му нахлупи шапката та очите и Дудитс се блъсна в снетата?
Джоунси смътно си спомняше този момент. Случило се бе по време на поредното им посещение на градския търговски център. По онова време, мислеха, че това е най-интересното място на света.
— Доста време след това Пит вечно губеше играта на Дудитс. Дудитс неизменно му намаляваше точките, но тогава никой от нас не се усети. Сигурно сме го приели за съвпадение, но в светлината на онова, което знам сега, твърде се съмнявам.
— Дори Дудитс ли е знаел, че възмездието не прощава?
— Той го научи от нас, Джоунси.
— Дудитс даде на господин Сив опора. И то не само физическа, а психическа опора.
— Така е, но на теб ти даде убежище — място, където да се скриеш от господин Сив. Не го забравяй.
„Никога няма да го забравя“ — каза си Джоунси.
— За нас всичко започна с Дудитс — заобяснява Хенри. — Запознанството ни с него ни направи различни от другите. Знаеш, че е така. Случилото се с Ричи Гренадо наистина е поразяващо, затова се запечата в паметта ни. Но ако се върнеш в спомените си, ще се натъкнеш и на други странни случки. Сигурен съм.
— Дефюниак — промърмори Джоунси.
— Кой е той?
— Студентът, който уличих в измама в деня на злополуката. Знаех, че е преписал, макар че не присъствах на провеждането на теста.
— Видя ли? Но в крайна сметка именно Дудитс унищожи сивия мръсник. И още нещо — на Източната улица може би той ми спаси живота. Нищо чудно, когато помощникът на Курц първият път надникна в нашия хъмър, в мислите му да е проникнал един малък Дудитс, който да му е казал: „Не се тревожи, приятел, гледай си работата, те са мъртви“.
Джоунси се замисли, сетне се върна към темата, която най-много го вълнуваше.
— И сега какво — да поя (вярваме ли, че бирусът се е свързал с нас — не с кого да е, ами точно с нас — съвсем случайно? Джеритсън твърдеше, че се е случило именно това.
— Защо не? Някои учени, и то гении като Стивън Джей Гулд66, смятат, че съществуването на човешкия вид се дължи на далеч по-дълга и невероятна поредица от съвпадения.
— А ти така ли смяташ?
Хенри разпери ръце. Нямаше как да отговори на този въпрос, без да предизвика Бог, който през последните няколко месеца отново се бе промъкнал в живота му. Бе влязъл през задния вход през малките часове на дългите безсънни нощи. Но нужно ли е непременно да се прибягва до изпитаното средство deux ex machine, за да се даде отговор на този въпрос?
— Аз лично смятам, че Дудитс беше олицетворение на нас самите, Джоунси. L’enfant с’est moi… toi… tout le monde67. Взети заедно, ние представляваме Дудитс, и най-благородните ни помисли се изчерпват с това да не изпускаме от очи жълтата кутия за сандвичи и да се научим да си обуваме обувките правилно. Най-подлите ни намерения общо взето се свеждат до това да прецакаме някого при играта на крибидж, после да се престорим, че не проумяваме деянието си.
Джоунси изумено се втренчи в него:
— Теорията ти е равнозначна на прозрение… или е чиста лудост… не мога да преценя.
— Всъщност няма значение.
Джоунси размисли, после попита:
— Ако ние сме Дудитс, кой бди над нас? Кой ни тананика приспивна песен и ни милва, когато сме тъжни и изплашени?
— О, мисля, че Бог още не е вдигнал ръце от нас — отвърна Хенри и мигом съжали, задето се е изпуснал.
— Бог ли попречи на последната невестулка да проникне в шахта № 12? Защото ако беше паднала във водата…
— Разбира се, щеше да създаде големи проблеми. Години наред въпросът за унищожаването на Фенуй Парк щеше да бъде последната грижа на управата на Бостън. Но човешката раса нямаше да бъде заличена. Извънземните никога не се бяха сблъсквали със същества като нас. И господин Сив го знаеше. Докато беше под хипноза, ти каза, че…
66
Роден 1941. Професор по палеонтология, биология и геология в Харвард, занимаващ се с теорията на еволюцията и значението на разнообразието в биологията; автор на редица научно-популярни книги и есета. — Б.пр.