6
Като се върнаха в хижата, ръцете на Джоунси така се бяха вкочанили от студ, че почти не усещаше парене от врялата вода, в която ги потопи, но поне беше изпуснал парата. Отново се запита какво ли правят Пит и Хенри и дали ще се завърнат благополучно.
— Одеве спомена, че това се връзвало с нещо си — започна бобъра. Беше извадил нова клечка. — Какво по-точно?
— Не знаеше, че се задава снежна буря. — Джоунси говореше бавно, стараейки се да си припомни точните думи на Маккарти. — „И това ми било ясно и хладно време като за сезона“ — май така се изрази. Което звучи логично, ако за последно е слушал прогнозата за единайсети или дванайсети. Защото вчера чак до късно следобед беше ясно, нали така?
— А-ха, и шибано хладно време като за този сезон — съгласи се Бобъра, извади от чекмеджето под мивката избеляла кухненска кърпа на калинки и започна да подсушава съдовете. От време на време поглеждаше към затворената врата на спалнята. — И к’во друго каза?
— Че били отседнали в Кинео.
— В Кинео? Това е на седемдесет-осемдесет километра оттук. Абе тоя… — Бобъра извади клечката от устата си, огледа следите от зъбите си и я захапа от другия край. — О, ясно!
— Именно. Няма начин да е изминал толкова път за една нощ, но виж, за три дни…
— … и четири нощи — ако се е изгубил в събота следобед, това прави четири нощи…
— Добре, и четири нощи. Значи, ако приемем, че се е движил право на изток през цялото време… — Джоунси изчисли, че това прави близо двайсет и пет километра дневно. — Изглежда постижимо.
— Но как не е замръзнал? — Бобъра снижи глас и вероятно без да си дава сметка, буквално зашепна: — Верно, че има хубаво дълго яке и ватени гащи, ама след Халоуин по тия места нощем температурата спада до десет градуса под нулата. Кажи ми сега как е изкарал четири нощи в гората и не е умрял. Дори няма измръзвания, само тая гадост на лицето.
— Не знам. Има още нещо. Защо брадата му не е пораснала?
— А? — Бобъра зяпна. Клечката увисна от долната му устна. После колебливо кимна. — Н-да. Само е понабола.
— На вид няма и един ден.
— Сигурно се е бръснал, а?
— Несъмнено. — Джоунси си представи как Маккарти, изгубен в гората, премръзнал, изплашен и гладен (не че имаше вид на изпосталял от глад, но това е съвсем отделен въпрос), всяка сутрин коленичи край някое поточе, разбива леда с тока на ботуша си, изважда ръждясалия „Жилет“ от… откъде? От джоба на ловджийското си яке ли?
— Ама днеска си е изгубил самобръсначката, поради което му е набола брада. — Бобъра се усмихна, макар да не му беше до смях.
— А-ха. Същевременно си е изгубил пушката. Видя ли му зъбите?
Бобъра направи учудена гримаса, сякаш искаше да каже „Сега пък какво?“
— Липсват четири. Два отгоре и два отдолу. Като на онова изродче, дето не му пука, изрисувано на корицата на списание „Мад“10.
— Е, това нищо не е. И при мене два-три дезертираха, та имам изкуствени. — Бобъра отвори уста и му показа левия си венец, а Джоунси си помисли, че тази гледка спокойно можеше да му се спести. — Виии-аааш ли? Еа ааам оо-заад.
Джоунси поклати глава. Случаят беше друг.
— Този човек е адвокат… постоянно е пред хора и външният вид е част от професията му. Той дори не знаеше, че зъбите му са паднали. Кълна ти се.
— Да не намекваш, че е бил изложен на някакво радиоактивно лъчение или друга подобна дивотия? — неспокойно попита Бобъра. — От радиоактивното облъчване зъбите ти окапват, навремето гледах такъв филм. Като ония ужасии, дето са ти любимите. Нали не е това, а? Може би и червеното петно е от радиацията.
— А-ха, облъчен е бил от експлозията на атомна електроцентрала в Марс Хил — отсече Джоунси, но озадачената физиономия на Бобъра го накара на мига да съжали за шегата. — Бобър, от радиацията окапва косата.
Погледът на приятеля му се проясни.
— Да, бе, верно. Оня човек във филма накрая беше плешив като Тели Еби-го-де11, дето играеше ченгето в оня телевизионен сериал. — Пауза. — И накрая умря. Оня във филма, де, не Тели, въпреки че сега като се замисля…
— Тоя има достатъчно коса — прекъсна го Джоунси. Оставиш ли Бобъра да се отклони от допирателната, няма връщане. Направи му впечатление, че в отсъствието на неканения гост никой не го нарича „Рик“ или дори „Маккарти“. Просто „тоя“, сякаш подсъзнателно го омаловажаваха, превръщайки го в нещо по-общо, сякаш не би имало чак толкова огромно значение, ако… ами, ако.
— Да, бе, да. Има. Адски много коса има.
— Сигурно е получил амнезия.
— Може, но си спомня кой е, с кого е би и прочие. Братче, ама как наду тромпета, а? А вонята? Досущ като етер!
10
Американско списание, на корицата винаги с рисунка на героя Алфред Нюман, рижав калпазанин с изваден зъб, чийто девиз е „Пука ми на мен“. — Б.пр.
11