Пит непрестанно го викаше, в гласа му се долавяше нарастваща паника.
Хенри се претърколи, надигна се на колене и със залитане се изправи на крака. За миг устата на място, поклащайки се под напора на вятъра, да види дали пострадалият му крак няма да се подвие и той отново да падне в снега. После, накуцвайки, заобиколи преобърнатата кола да види какво да прави с Пит. Пътьом хвърли един поглед на жената, заради която бяха катастрофирали. Елечето й се развяваше и плющеше. Както и панделките на шапката й, тя не се обърна, все така вперила поглед в пътя към магазина на Гослин, без никаква промяна от одеве, когато изникнаха иззад височината и я видяха за пръв път. Криволичещата следа от автомобилната гума в снега минаваше на трийсет сантиметра от изпружения й крак и Хенри въобще не можеше да си обясни как не са я видели.
— Хенри! Хенри, помогни ми!
Забърза, пързаляйки се в пресния сняг, и заобиколи откъм дясната врата. Беше заклещена, но той коленичи, дръпна я с две ръце и успя да я открехне. Сграбчи Пит за рамото и го дръпна. Не помръдваше.
— Разкопчей си колана, Пит.
Пит затърси закопчалката, която му беше пред очите. Бавно и внимателно, с ангелско търпение (сигурно бе изпаднал в шок), Хенри освободи колана и приятелят му се стовари върху тавана на купето. Нададе изненадан писък, в който се примесваше болка, и с много мъка, бутане и дърпане изпълзя през открехнатата врата. Хенри го сграбчи под мишниците и го издърпа назад. Двамата паднаха в снега и Хенри бе обзет от тъй силно и ненадейно усещане за déjè vu, че му се зави свят. Не си ли играеха така като малки? Разбира се. Например когато учеха Дудитс да прави снежен човек. Някой започна да се смее и доста го подплаши. После разбра, че е самият той.
Целият в сняг, Пит се надигна и седна, втренчил в него неразбиращ яростен поглед.
— Мамка му, на какво толкова се хилиш?! Тоя задник едва не ни претрепа. Ще го удуша тоя кучи син!
— Не сина, а самата кучка — обясни Хенри и така се разхили, че се запита дали Пит въобще разбира какво му говори — особено в тоя вятър, но на кой му пука. Сигурно никога не се беше чувствал толкова прекрасно.
Пит се опита да се изправи и непохватно залитна — точно както Хенри, който тъкмо се канеше да изтърси някоя мъдра забележка как приятелят му се движи завидно добре за човек със счупен крак — когато онзи се тръшна на земята и нададе писък. Хенри застина до него и заопипва крака му. На пръв поглед нищо му нямаше, но кой може да определи със сигурност през два ката дрехи?
— Е, не е счупен — обясни Пит, който едва говореше от болка. — Прецака се като едно време, когато играех футбол. Къде е тя? Сигурен ли си, че е жена?
— Да.
Пит се изправи и закуцука покрай джипа, придържайки коляното си.
— Ами най-добре да е куца или сляпа, тогава, само това мога да кажа. Иначе така ще й наритам задника, оттук чак до Гослин!
Хенри пак се разсмя. Само като си представи как Пит подскача… след като я рита. Като танцьорка от „Рокетс“16.
— Питър, да не й направиш нещо! — извика той, подозирайки, че ефектът от строгия тон се разваля от налудничавия му смях.
— Няма, стига да не ме напсува. — Вятърът върна отговора при Хенри и тъй като му прозвуча като изказване на префърцунена дърта кикимора, едва не припадна от смях. Смъкна си джинсите и дългите долни гащи и по боксерки се наведе да огледа раната на бедрото си.
Установи наличието на плитка драскотина с дължина десетина сантиметра. Кръвоизливът беше доста силен — раната продължаваше да кърви — но не изглеждаше много дълбока.
— Абе ти к’во точно си мислиш, че правиш? — изрева Пит иззад колата, чиито чистачки продължаваха да се движат насам-натам по стъклото. И макар че гневната тирада на приятеля му бе изпъстрена с цинизми (повечето от които Бобърови измислици), Хенри не можеше да се отърси от усещането, че слуша превзета възрастна учителка, което отново го накара да се разсмее, докато си вдигаше панталоните.
— Ама, краво, к’во си седнала на средата на шибания път посред шибания сняг, ма? Да не си пияна? Или си друсана? Ай, ще ти се невиди и тъпата мръвка! Ало, каже нещо! Едва не ни уби, ма, и можеш поне да… ООХ!
Хенри изникна иззад катастрофиралата машина тъкмо навреме да види как Пит се строполи до госпожа Буда. Сигурно пак му се беше схванало коляното. Тя въобще не го погледна. Оранжевите панделки на шапката й се развяваха. Клепачите й не трепваха и снежинките спокойно кацаха и се топяха върху облещените й очи — и въпреки всичко у Хенри се събуди професионално любопитство. На какво ли са се натъкнали?