— Маккарти! — Бобъра сграбчи валчестата дръжка на ватата, но гостът — техният малък горски дар — се беше заключил отвътре. — Рик! — Той задърпа дръжката. — Отвори, бе, братче! — Стараеше се да говори безгрижно, сякаш всичко беше лагерна шега — един вид „мечка“ — от което гласът му прозвуча още по-уплашен.
— Нищо ми няма — задъхано отвърна Маккарти. — Момчета… просто имам нужда от малко спокойствие. — Още метеоризъм. Беше абсурдно това действие да се нарече „изпускане на газове“ — по-скоро беше като топовни салюти. Шумовете, които долитаха иззад затворената врата, бяха някак брутални, сякаш се раздираше жива плът.
— Маккарти! — Джоунси почука. — Пусни ни да влезем. — Но дали наистина искаше да влезе? Не съвсем. Искаше му се адвокатът да си е останал в гората или да го е намерил някой друг. Че и по-зле, бадемовидното ядро в основата на мозъка му18 — това безжалостно влечуго — го караше да съжалява, че не го е застрелял. „Опростявай нещата максимално, глупаче“ — както казваха по време на сбирките на Анонимните наркомани, които посещаваше Карла. — Маккарти!
— Махайте се! — с немощна ярост извика онзи. — Не може ли да си вървите и да оставите човека… да се изходи по голяма нужда? За Бога!
Странното бумтене се чуваше по-силно и по-отблизо.
— Рик! — Този път извика бобъра. Беше се вкопчил в шеговития тон някак отчаяно, както алпинист в беда се вкопчваше във въжето. — Откъде кървиш, бе, братче?
— Да кървя ли? — искрено се учуди онзи. — Не кървя.
Джоунси и Бобъра учудено се спогледаха.
ВУП-ВУП-ВУП!
Шумът най-сетне привлече вниманието на Джоунси и предизвика у него огромно облекчение.
— Хеликоптер. Хващам се на бас, че търсят нашия… гост.
— Мислиш ли? — бобъра го гледаше скептично, сякаш чутото бе твърде хубаво, за да е вярно.
— А-ха. — Мина му през ума, че може да преследват ония налудничави светлини, или пък да се опитват да разберат накъде са хукнали животните, но не искаше да размисля над тези въпроси, а и въобще не му пукаше. Вълнуваше го единствено как да се отърве от Маккарти и да го качи на хеликоптера, за да го закарат в най-близката болница в Макиас или Дери.
— Върви и им махни да кацнат.
— Ами ако…
ВУП! ВУП! ВУП! Иззад вратата се понесе нова серия ужасяващи звуци, последвани от вик.
— Тичай навън! — изкрещя Джоунси. — Махай им на тия тъпанари да кацат! Пет пари не давам как ще го постигнеш, ако щеш хоро играй, но трябва да кацнат!
— Добре… — Бобъра се обърна и понечи да излезе. Но изведнъж подскочи и изписка.
В миг ред факти, които Джоунси бе натикал в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си, излетяха на светло и се разскачаха със злобен кикот мигновено се извърна, но видя само сърничка, която протяга шия иззад кухненския плот и ги изучаваше с меките си кафяви очи. Джоунси шумно пое дъх и се облегна на стената.
— Гнилоч и сополи! — пръхтеше бобъра. После пристъпи към сърната и плесна с ръце. — Омитай се, Мейбъл! Не знаеш ли кое време на годината е? Изчезвай!
Сърната се закова на място и ококори очи, в които се четеше почти човешка тревога. После се врътна, закачайки с глава висящите над печката тенджери, черпаци и маши. Те издрънчаха, някои се откачиха и паднаха с трясък. В следващия миг животното изтича навън, мърдайки бялата си опашчица.
Бобъра кисело изгледа купчината бурбонки на линолеума и последва животното.
4
Потокът от бягащи животни беше понамалял, тук-там се мяркаха горски обитатели. Сърната прескочи куцукаща лисица, чиято лапичка очевидно беше останала в някой капан, и се скри в гората. В този миг от облаците, надвиснали над бараката, изплува хеликоптер с големината на градски автобус. Корпусът му беше кафяв, с бял надпи: НВП.
„НВП?“ — зачуди се Бобъра. После се досети какво означава това: национален въздушен патрул, най-вероятно от Бангор.
Носът на вертолета тежко клонеше напред. Бобъра излезе в задния двор, замаха с ръце и се развика:
— Хей! Хей, трябва ни помощ! Помощ, момчета!
Хеликоптерът се сниши на не повече от двайсет метра над земята и завихри пресния сняг в минициклон. После се насочи към човека, увличайки циклона след себе си.
— Хей! Имаме ранен! Ранен! — Макар да звучеше като пълен кретен, Бобъра се разскача като ония тъпаци с кънтри танците, дето ги дават по Нешвилския кабелен канал. Чопърът се понесе към него, но въпреки че летеше ниско, явно нямаше намерение да се приземява, и на Бобъра му хрумна ужасяваща мисъл. Не можеше да си обясни дали прихваща нещо от онези в хеликоптера или просто го гони параноя. Със сигурност обаче изведнъж се почувства като забоден в десетката на мишена: ако ударите Бобъра, печелите радиочасовник.