— Защо ти е потрябвало да се поливаш с одеколон в горите, мойто момче? — запита гласно сред облачета бяла пара. Разбира се, Хенри не беше използвал одеколон — в купето изобщо не се усещаше подобна миризма и лъхаше само на бира. За пръв път от много време насам се замисли за хубавата брокерка на недвижими имоти, която си беше загубила ключовете пред аптеката в Бриджтън, и за предчувствието, че няма да дойде на срещата, че всъщност не би припарила и на двайсет километра от него. Дали това е същото, като да подушваш несъществуващото ухание на одеколон? Кой знае, само че никак не му допадаше идеята как в съзнанието му това ухание някак си се смесваше с мисълта за смъртта.
„Зарежи, тъпако. Сам се плашиш, и туйто. Има огромна разлика между това действително да виждаш Дирята и само да се плашиш. Зарежи ги тия глупости и бързо вземай онова, за което си дошъл.“
— Умна идея — отбеляза на глас.
Торбите не бяха хартиени, а найлонови — поне в това отношение старецът Гослин не беше толкова изостанал. Пит издърпа една и в този миг го прониза ужасна болка в дясната длан. Само една бутилка се беше счупила, а той, разбира се, ще се пореже точно на нея, при това, съдейки по болката, доста дълбоко. Може би това му е за наказание, задето заряза жената сама в гората. Щом е така, ще го приеме като мъж и ще сметне, че пак леко се е отървал.
Събра общо осем бутилки и запълзя навън, но изведнъж размисли. Да не се е влачил по целия път дотук само за осем пършиви бутилки бира?!
— Не мисля — промърмори и изрови и останалите седем бутилки, колкото и страшно да му се струваше в преобърнатата кола. Най-сетне изпълзя заднишком, опитвайки се да пропъди паническия страх, че скоро някое малко създание, но с големи зъби, ще се метне върху него и ще отгризе огромен къс от тестисите му. Наказанието на Пит, втора част.
Не откачи, но изпълзя навън доста по-бързо, отколкото се беше промъкнал на влизане; щом се подаде целият навън, коляното пак го сряза. Претърколи се по гръб и застена, зареял поглед в падащия сняг — от небето се сипеха последните огромни снежинки, напомнящи на фино дамско дантелено бельо — като разтриваше коляното и го молеше: „Хайде, миличка, хайде, моето момиче, хайде, сладуранке, хайде, съкровище, хайде отпусни се, кучко проклета“. Тъкмо вече съвсем изгуби надежда, когато изведнъж му мина. Изпусна въздишка през зъби, седна в снега и погледна найлоновата торбичка с червен надпис „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ДА ПАЗАРУВАТЕ ПРИ НАС!“
— А къде другаде да пазарувам, стар глупак такъв?
В крайна сметка реши да обърне една ира, преди да тръгне по обратния път. Пък и така ще му бъде сто пъти по-леко.
Измъкна една бутилка, отвори я и на четири големи глътки изля половината съдържание в гърлото си. Течността беше студена, а снегът, на който седеше — още по-мразовит, и все пак се почувства по-добре. Това е магията на бирата. Както и магията на скоча, водката и джина, но опре ли до алкохол, беше на едно мнение с Том Т. Хол20: обичаше бирата.
Като погледна найлоновия плик, пак се сети за онзи с морковената коса в магазина — тази учудена усмивка и дръпнатите очи, които бяха спечелили на такива хора определението „монголоидни“, от „монголоиден идиот“. Което отново го наведе на мисълта за Дудитс — Дъглас Клавел, както всъщност бе името му. Не знаеше защо напоследък Дудс непрекъснато му се върти в главата, но това бе факт; обеща си, като свърши всичко това, ще се отбие в Дери да навести стария приятел. Ще накара и другите да дойдат и нещо му подсказваше, че няма да се наложи да ги убеждава дълго. Може би именно Дудитс приятелството им толкова години. Дявол го взел, повечето хора въобще не се сещат за приятелите си от колежа и гимназията, камо ли от прогимназията… която в наши дни се нарича „средно училище“, макар че със сигурност нищо не се е променило и школото представлява същата джунгла от несигурност, страхове, объркване, потни мишници, налудничави увлечения и смътни идеи. Естествено не познаваха Дудитс от училище, защото той не учеше в прогимназията в Дери. Беше записан в училището „Мери М. Сноу“, което бе известно сред хлапетата от квартала под названието „Академията за бавноразвиващи се“ или „Тъпото училище“. При нормален ход на събитията пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако не беше празното място зад запустялата тухлена сграда на Канзас Стрийт. На тухлената стена, която гледаше към улицата, още се различаваше избелелият надпис: „БРАТЯ ТРАКЪР: ПРЕВОЗ, СПЕДИЦИЯ И СКЛАД“. А от другата страна, над големия тунел на гърба на сградата, където някога са разтоварвали камионите… там пишеше нещо друго.