И както седеше в снега, вече без да усеща как се топи под задника му в лепкава киша, отпивайки от втората бутилка, без дори да забележи кога я е отворил (запрати празната бутилка от първата надалеч в гората, където още се виждаха бягащи на изток животни), Пит си припомни деня, в който се запознаха с Дудс. Помнеше глупавото яке на Бобъра, което той толкова обичаше, и гласа на Бобъра, изтънял, но въздействащ, който съобщава, че нещо е свършило и това е началото на нещо друго, заявявайки по необясним, но съвършено действителен и разбираем начин, че животът им се е променил в един четвъртък следобед, когато бяха намислили да играят пред дома на Джоунси, а после да направят една табла пред телевизора; и както си седеше насред гората до преобърнатия скаут, надушваше одеколона на Хенри и се наливаше със сладката отрова на живота си, стиснал бутилката с окървавената ръкавица, продавачът на коли си спомни името на момчето, което не се бе отказало напълно от мечтите си да стане астронавт, въпреки задълбочаващите се проблеми с математиката (първо решаваше задачите с Джоунси, после Хенри започна да му помага, а в десети клас положението стана съвсем безнадеждно); спомни си и другите момчета, но най-вече Бобъра, който обърна света наопаки, като изкрещя с писклив, вече леко мутиращ глас: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“
— За Бобъра — вдигна наздравица Пит, облегнат на капака на скаута в смрачаващия се следобед. — Беше толкова красив, братче.
Но не бяха ли всички?
Не бяха ли всички те красиви?
4
Тъй като е в осми клас, а последният час за деня е по музика и се провеждаше в кабинета на партера, Пит винаги излиза преди тримата си приятели, чийто последен час е на втория етаж: Джоунси и Хенри имат американска литература — час по литературно четене за умни деца, а в съседната стая бобъра има приложна математика, тоест час по математика за глупави момичета и момчета. Пит се бори с все сили да не изучава този предмет следващата година, но му се струва, че битката ще бъде изгубена. Може да събира, изважда, умножава и дели, може да смята и дроби, макар да му отнема доста време. Но сега се е появило нещо ново, наречено „х“. Той не го разбира и се страхува от него.
Стои до вратата в оградата от метална мрежа, а покрай него се стичат тълпи осмоклосници и зайци-седмокласници; Пит удря токове и се прави, че пуши, свил ръка в юмрук пред устата си, а другата крие отдолу — в нея уж е фасът.
Най-сетне излизат и деветокласниците от втория етаж, а сред тях като кралски особи — почти като некороновани крале, макар че Пит никога не би изтърсил такова сладникаво нещо на глас — крачат неговите приятели: Джоунси, бобъра и Хенри. И ако има крал на кралете, то това е Хенри, в когото са влюбени всички момичета, макар да носи очила. Пит е голям късметлия с такива приятели, и той го знае — може и най-щастливият осмокласник в Дери, със или без х. Фактът, че има приятели деветокласници и затова гаднярите от осми клас не смеят да го пребият, е най-малкото.
— Хей, Пит! — възкликва Хенри, когато тримата най-сетне преминават през вратата. Както винаги той се държи така, сякаш се изненадва, че го вижда, но срещата страхотно го радва. — Какво правиш, мой човек?
— Нищо особено — както винаги на свой ред отвръща Пит. — А вие?
— НДСК — отвръща Хенри, сваля си очилата и избърсва стъклата. Ако бяха клуб, НДСК щеше да бъде мотото; един ден дори ще научат Дудитс да го казва — на Дудитски излиза „Оо дее, съйа къъме“, и това е едно от малкото неща, които родителите на Дудитс не разбират. Което естествено доставя огромно задоволство на Пит и неговите приятели.
Но засега Дудитс е още на половин час от тяхното бъдеще и Пит повтаря думите на Хенри като ехо:
— А-ха, НДСК.
Нов ден, същия късмет. Но дълбоко в себе си момчетата вярват само на втората половина, защото са убедени, че ден след ден винаги се повтаря един и същи ден. Дери, 1978 г. — и завинаги ще бъде все Дери, хиляда деветстотин седемдесет и осма. Говорят си за някакво бъдеще и как ще доживеят да преминат в двадесет и първи век — Хенри ще бъде адвокат, Джоунси ще стане писател, бобъра ще кара тир, а Пит ще бъде астронавт и нашивка „НАСА“ на рамото — но само така казват, както като пеят „Символ верую“ в църквата, много-много не осъзнават думите, които излизат от устите им; всъщност ги вълнува полата на Морийн Чесман, която хем е къса, хем се повдига доста нагоре, когато Морийн се фръцка наоколо. Дълбоко в себе си вярват, че някой ден полата на Морийн ще се запретне толкова нависоко, че те ще видят какъв цвят гащички носи, както и че Дери ще бъде завинаги, и те ще пребъдат вечно. Винаги ще бъдат все в прогимназията и часът ще е все три без петнайсет, те ще крачат по Канзас Стрийт към къщата на Джоунси да играят баскетбол (у Пит също има баскетболен кош на гаража, но те предпочитат да играят у Джоунси, защото баща му го е сложил достатъчно ниско и те могат да забиват топката право в коша) и ще обсъждат вечните теми: часовете и учителите, кое с кое дете в каква лайнарщина се е забъркало, и дали еди-кой си може да оправи еди-кой си друг, ако се забърка с него (което никога не се случва, тъй като еди-кой си и еди-кой си са много печени), кой каква простотия е направил напоследък (засега любимата им история за тази година е как един седмокласник на име Норм Пармело, вече известен като Макарони Пармело — прякор, който ще го преследва с години, чак до новия век, за който четиримата говорят, но в чието настъпване дълбоко в себе си не вярват — та за да спечели бас за петдесет цента, един ден в стола Норм Пармело си натъпкал в носа макарони и сирене, изсмъркал ги като сополи и ги погълнал; Макарони Пармело, който — като много други средношколци — бе объркал лошата слава с известността), кой с кого ходи (ако някое момиче и някое момче бъдат засечени да се прибират заедно, се предполага, че вероятно ходят, но ако бъдат забелязани да се държат за ръце или да се целуват, ходенето се приема за факт), кой ще спечели Суперкупата (шибаните Пейтриътс, шибаните Бостън Пейтриътс — само че те никога не печелят и да си в агитката на Пейтриътс е шибана лайнарщина). Темите са все същите, но въпреки това са непресъхващ извор на вълнение, докато момчетата крачат от все същото училище (Вярвам в един Бог Отец, Вседържител), по все същата улица (Творец на небето и земята), под все същото бяло октомврийско небе (светът не ще има край), с все същите приятели (амин). Нов ден, същият късмет, това е истината в техните сърца, но по този въпрос са съгласни с КейСи анд дъ Съншайн Банд21, макар че, ако ги питаш, ще ти кажат, че СРЕР-ДД (само рок-енд-рол, долу диското): така им харесва. Промяната ще ги сполети ненадейно и без предизвестие, както винаги се случва с хлапетата на тази възраст — ако за промяната се изискваше разрешението на прогимназистите, тя би престанала да съществува.