„Още единайсет километра, още единайсет километра, всички животни тичат, всички животни отиват в Дисниленд. Като стигнат, ще се подредят за кубинска конга и ще запеят «Колко е малък светът все пак».“
Отмереният, глух тропот на ботушите. Очилата, които подскачат на носа му. Дъхът, който излиза като студени облачета пара. Но вече се загря и се чувстваше добре от прилива на ендорфини. От каквото и да страдаше, то със сигурност не беше от липсата на ендорфини — може и да имаше наклонност към самоубийство, но със сигурност не беше депресивен тип.
Състоянието му — физическа и емоционална празнота, която напомняше сливането на небето и земята в безкрайна белота на снежна виелица — безспорно имаше своите физиологични, хормонални причини. Не подлагаше на съмнение и факта, че проблемът можеше да се третира, ако не и напълно да се елиминира, с хапчета, които сам си би предписвал на кило. Но както и Пит, който несъмнено знаеше, че в бъдещето най-вероятно го очакват рехабилитация и дългогодишни посещения в групите на Анонимните алкохолици, Хенри не искаше да реши проблема и някак бе убеден, че подобрението ще бъде измамно, че по някакъв начин ще го ощети.
Питаше се дали Пит се е върнал за бутилките с бира и знаеше, че отговорът най-вероятно е „да“. Би предложил да ги вземат, ако се беше сетил, като по този начин щеше да отпадне необходимостта от подобно рисковано връщане (рисковано както за жената, така и за самия Пит), но съвсем беше изперкал… въобще не се сети за бирата.
Но Пит със сигурност се беше сетил — бе готов да се обзаложи. Ще успее ли да се върне в с това разтегнато коляно? Вероятно, но Хенри не бе много сигурен.
„Върнаха се! — пищеше жената и се взираше в небето. — Върнаха се! Върнаха се!“
Той сведе глава и затича по-бързо.
2
„Още десет километра, още десет километра до Онче-бонче.“ Наистина ли му остават десет километра, или просто е оптимист? Дали пък не позволява на добре познатите ендорфини да се вихрят твърде свободно? И така да е, какво от това? В дадения момент малко оптимизъм нямаше да му навреди. Снегът почти беше спрял, а безспирният поток животни доста беше оредял, което също беше хубаво. Проблемът беше в странните мисли, които нахлуваха в главата му и все повече изместваха собствените му мисли. Да вземем Беки — коя бе тази Беки? Името отекваше в съзнанието му — вече бе станало част от мантрата. Сигурно жената, която замалко не уби одеве. „Чие дете си ти? Беки, аз съм Беки, хубавата Беки Шу.“
Само дете въобще не беше хубава, никак дори. Едра миризлива мамичка, ето това бе тя, а понастоящем бе поверена на доста съмнителните грижи на Пит Мур.
„Десет, десет, още десет километра до Онче-бонче.“
Тичаше равномерно — доколкото изобщо бе възможно на този терен — и се вслушваше в странните гласове в главата си. Но само един от тях бе наистина странен, при това въобще не беше глас, а някакво бръмчене
(чие дете, чие дете, хубавата Беки Шу)
в което се примесваше енергичен ритъм. Останалите гласове му бяха познати, на него самия или на приятелите му. Например гласът, за който Джоунси му беше разказал, че го чувал след катастрофата и го свързвал с ужасните болки: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси.“
Другият беше гласът на Бобъра: „Иди да видиш в гърнето.“
А Джоунси му отвръща: „Защо просто не почукаме на вратата а банята и да го попитаме как е?“
Нечий непознат глас казва, че ако се изходи по голяма нужда, ще му мине…
… но той не е никакъв непознат, той е Рик — Рик, приятелят на хубавата Беки. Рик чий? Маккарти? Маккинли? Маккийн? Не беше сигурен, но везните клоняха към Маккарти, като Кевин Маккарти24 в онзи стар филм на ужасите за космическите яйца, които приемат човешка форма. Този филм бе един от най-любимите на Джоунси. Като пийнеше няколко питиета, спомене ли му човек за този филм, веднага изстрелваше ключовата реплика: „Те са тук! Те са тук!“