Затова се раздвижи, но сякаш в кошмарен сън, с мъка проправяйки си път през въздуха, който като че изведнъж се бе сгъстил като карамел. Краката му се вдигаха и се спускаха на земята на забавен кадър, сякаш танцуваше под вода. Нима е тичал по този път? Нима наистина е тичал? В този миг постижението му се струваше съвършено невъзможно, макар споменът да бе кристално ясен.
Но продължаваше да се движи, а през това време ревът на приближаващата се машина се усилваше, прераствайки в заекващ грохот. Най-сетне се добра до дърветата от южната страна на пътя. Съумя да измине пет метра, колкото да се измъкне от преспите и да стъпи на ароматните оранжево-кафеникави иглички, посипани с тънък слой снежен прашец. Падна на колене, като хлипаше от ужас и притискаше длани към устата си, за да заглуши звука, защото се страхуваше какво би се случило, ако онова го чуе. То бе господин Сив, облакът представляваше господин Сив — ами ако го чуе?
Изпълзя зад гъсто обрасъл с мъх смърч, вкопчи се в ствола и надникна изпод кичурите влажна коса, които закриваха очите му. В мрачния следобед проблесна искрица. Трепна, за кратко угасна и придоби очертанията на окръжност.
С приближаването на червено-черния облак Хенри безпомощно застена. Той сякаш кръжеше над съзнанието му като затъмнение, заличавайки всичките му мисли и ги подменяше с отвратителни образи: струйка мляко на брадичката на баща му, паниката в очите на Бари Нюман, хилави телца и оцъклени очи зад телени огради, одрани жени25 и обесени мъже. За миг представата му за света сякаш се обърна наопаки като джоб и той осъзна, че всичко е заразено… или може да бъде. Всичко. Причините, които го подтикваха към размисли за самоубийство, бяха дребнави в сравнение със задаващото се зло.
Прилепи устни към ствола на дървото, за да не изпищи, и почувства как зъбите му се отпечатват като татуировка в жилавия мъж. В този миг Полярната котка прелетя покрай него и той разбра кой я управлява — онова, което бе създало червено-черния облак, изпълващ мислите му.
Впи зъби в мъха и изпищя. Коленичил, продължи да се притиска към ствола и да трепери, докато бръмченето на шейната постепенно премина в тревожен хленч. Най-сетне окончателно заглъхна, но той не се откъсваше от дървото.
„Пит е някъде там. Ще стигне до Пит и жената.“
Залитайки, се върна на пътя, без да чувства, че носът му пак кърви и чу от очите му се стичат сълзи. Отново потегли към Бърлогата, но едва съумяваше да куцука. Което може би не бе фатално, защото в хижата всичко бе свършило.
Каквито и ужасии да бе предусещал, те вече се бяха случили. Единият от приятелите му е мъртъв или умираше, а друг, Бог да му е на помощ, се бе превърнал в кинозвезда.
Седма глава
Джоунси и Бобъра
1
Бобъра повтаряше една и съща дума. Бобъризмите му бяха излетели от ума. Прибягна до онези думички, които ти хрумват, намериш ли се притиснат до стената и няма друг начин да изразиш ужаса си:
— Мамка му! Мамка му!
Колкото и да е бил зле, Маккарти бе намерил време да натисне двата ключа на банята, включвайки флуоресцентните лампи от двете стани на огледалото на аптечката, както и флуоресцентния ринг на тавана. Те хвърляха ярка, монотонна светлина, която придаваше на банята вид на снимка от някакво местопрестъпление… но гледката бе и някак сюрреалистична, тъй като светлината не беше постоянна — примигваше да подскаже, че електрозахранването е от генератор, не от далекопровода на хидроелектрическата централа Дери-Бангор.
Около вратата светлосините плочки на пода бяха изпръскани с кръв, но с приближаването към тоалетната точно да ваната петънцата се сливаха в кървава змия. От нея се разклоняваха алени ручейчета. Плочките бяха татуирани с подметки на ботушите им, защото нито Джоунси, нито бобъра се бяха събули. Върху синята винилова завеса се виждаха четири размазани отпечатъка от пръсти и Джоунси си рече: „Маккарти сигурно е посегнал да се задържи, като се е обръщал да седне.“
Дотук нищо страшно. Страшна бе картината, която изникна пред очите на Джоунси: Маккарти притичва по светлосините плочки и притиска ръка отзад, сякаш опитвайки се да задържи нещо вътре в себе си.
— Ох, мамка му — почти през плач повтаряше Бобъра. — Не искам да го виждам, Джоунси… братче, не мога да гледам такива работи.