— Джоунси?
Пак нищо. Може би не може да намери изолирбанда, това е.
Едно злобно гласче му нашепваше, че Джоунси е офейкал и го е зарязал да си седи на тоалетната като Дани Глоувър в онзи филм, но той го прогони — Джоунси никога не би направил подобно нещо. Те бяха — и винаги са били — приятели докрай.
„Точно така — съгласи се гласчето. — Бяхте приятели. — И това е краят.“
— Джоунси? Братче, тука ли си?
Пак нищо. Може би ролката е паднала от пирона, на който беше окачена.
Под капака също бе настанало затишие. Той се опита да разсъждава логично, със сигурност е невъзможно Маккарти да изсере чудовище в кенефа, нали? Да даде живот на — Ии! — Звяра в кенефа? Звучи като пародия на филм на ужасите по „На живо в събота вечер“27. А дори да е така, Звярът в кенефа сигурно вече се е удавил, или пък е заспал. Изведнъж му хрумна реплика от разказ, който четяха на Дудитс — редуваха се и добре, че бяха четирима, тъй като Дудитс не се уморяваше да го слуша.
— Тии еероо! — ще се развика Дудитс и ще дотърчи при някого от тях, размахал книга над главата си, както размахваше кутията за сандвичи в деня, когато се запознаха. — Тии еероо, тии еероо! — Което в конкретния случай ще рече „Чети ми за езерото! Чети ми за езерото!“ Книгата се казваше „Езерото на Макелигът“, от Д-р Сус28, и започваше така: „Млади момко — рече фермерът с усмивка, — ти ще да си доста тъп! Риба няма ти да уловиш в езерото на Макелигът.“ Но в езерото имаше риби — поне така си въобразяваше момченцето от историята. Много риби. Едри риби.
В тоалетната чиния не се чуваха писъци. Онова беше прекратило атаките по капака. Поне от известно време. Дали да не рискува да надзърне набързо — само ще повдигне капака и на бърза ръка ще го хлопне, ако нещо…
Спомни си за ръката на Джоунси и реши да го послуша.
„Джоунси вече сигурно е поне на два километра оттук — подхвърли злобното гласче. — Тъкмо набира скорост.“
— Нищо подобно. Не и Джоунси.
Понамести се на затворения капак, изчаквайки нещото да подскочи, но то си траеше. Може би вече е на шестдесет метра оттук и плува сред изпражненията в септичната яма. Според Джоунси бе твърде голямо и нямаше да мине през канала, но тъй като никой от тях не го беше виждал, как биха могли да знаят със сигурност? Във всеки случай мосю Бобъра Кларъндън възнамеряваше да не помръдва от капака. Защото беше обещал. Защото, когато си разтревожен или уплашен, времето винаги минава много бавно. И защото имаше вяра на Джоунси. С Хенри никога не са го прецаквали, нито са му се присмивали — нито на него, нито на Пит. Освен това никой от тях четиримата никога не бе причинил страдание на Дудитс, нито пък му се бе присмивал.
Той се разхили. Дудитс с кутията за сандвичи със Скуби-Ду. Дудитс, проснат на земята, издухва пухчетата на глухарчетата. Дудитс търчи из задния двор, щастлив като пойна птичка — а хората, които наричаха такива деца „специални“, въобще не подозират за какво става дума. Разбира се, че беше специален — беше им като подарък от тоя шибан свят, който инак за пет пари не те бръсне. Дудитс беше тяхното съкровище и те го обичаха.
5
Седят в слънчевия кухненски кът — облаците са се разпръснали сякаш по магия — пият студен чай и гледат Дудитс, който изпива на три-четири глътки своя Зарекс (наглед ужасен оранжев бълвоч) и хуква навън да играе.
През повечето време говори Хенри, който обяснява на госпожа Кавел, че момчетата „побутвали малкия“. Били се поувлекли и му раздрали фланелката, което уплашило Дудитс и той се разплакал. Не се споменава и дума за това как Ричи Гренадо и неговите приятелчета му бяха свалили панталоните, нито пък за гнусната следобедна закуска, която го насилваха да изяде; когато госпожа Кавел ги попита познават ли тези големи момчета, Хенри се поколебава, но отвръща отрицателно — били някакви гимназисти, не са ги виждали друг път и не им знаят имената. Тя изпитателно поглежда Бобъра, Джоунси и Пит — и тримата клатят глави. Вероятно допускат грешка — в бъдеще тази история може да се окаже опасна за Дудитс — но не могат толкова радикално да престъпят правилата, които ръководят живота им. Бобъра вече се пита откъде са събрали дързост да се намесят, впоследствие и другите ще се присъединят към него. Дивят се на куража си — и на факта, че не са в шибаната болница.
Жената-птичка тъжно ги съзерцава и Бобъра осъзнава, че тя всъщност знае много повече от онова, което й разказват — във всеки случай достатъчно, за да не спи тази нощ. После се усмихва. Гледа право в Бобъра и той настръхва.
27
Американско телевизионно предаване, известно с комедийни и необичайни изпълнения. — Б.пр.
28
Псевдоним на Тиодор Сус Гийзъл (1904–1991), американски писател и автор на илюстрации на детски книжки. — Б.пр.