Не е за вярване. Не си спомням добре годината — беше двадесет и втора или двадесет и трета на столетието, — но съм сигурен, че капитанът излезе от затвора в една от онези лазурни и ясни мадридски утрини, с режещ дъха студ. От онзи ден, който — и двамата още не го знаехме, — толкова щеше да промени живота ни, е изминало много време и много вода е изтекла под мостовете на река Мансанарес. Ала още ми се струва, че виждам Диего Алатристе — изпит и небръснат, застанал на прага, и тъмната дървена порта, обкована с гвоздеи, която се затваряше зад гърба му. Спомням си ясно как примигваше срещу ослепителната светлина на улицата, гъстите мустаци, скриващи горната му устна, слабия му силует, загърнат в плаща, и широкополата шапка, под чиято сянка присвиваше заслепено светлите си очи, които сякаш се усмихнаха, щом ме съзряха седнал на малка каменна пейка на площада. Имаше нещо особено в погледа на капитана: от една страна беше много светъл и студен, зеленикав като водата в локвите в зимните утрини. От друга страна, можеше внезапно да се пречупи в топла и приветлива усмивка, подобно горещ повей, разтапящ ледена кора, докато лицето му продължаваше да е сериозно, безизразно или спокойно. Имаше, освен това една друга, по-обезпокоителна усмивка, която пазеше за мигове на опасност или тъга: гримаса под мустаците, която ги кривваше леко към левия ъгъл на устните и която винаги се оказваше опасна като удар с шпага — той впрочем следваше веднага, — или трета, мрачна като поличба, когато прибягваше до тънката струя на няколко бутилки вино, от тези, които капитанът имаше навика да изпразва сам в дните на мълчание. Обръщаше ги на един дъх, избърсваше мустаците си с длан, с познатия ми жест, зареял поглед към стената насреща. Бутилките са предназначени да убият призраците, казваше той, макар че никога не успяваха да ги убият напълно.
Усмивката, която ми отправи в онази утрин, щом ме видя да го чакам, принадлежеше към първия вид: озарила очите, тя опровергаваше непоклатимата сериозност на лицето и грубостта, която често се мъчеше да придаде и на думите си, макар съвсем да не я изпитваше в действителност. Измери с поглед улицата, изглежда остана доволен, че не го дебне никакъв нов кредитор, приближи се към мен, махна плаща си въпреки студа и ми го хвърли смачкан на топка.
— Иниго — каза той. — Извари го. Пълен е с дървеници.
Плащът смърдеше, както и той самият. Дрехите му също бъкаха от гадини, които можеха да хапнат на закуска ухо на бик. Но всичко това бе оправено след по-малко от час, в къщата с баните на Мендо ел Тоскано9, бръснар, сражавал се в Неапол на младини. Той ценеше високо Диего Алатристе и го обслужваше на вересия. Когато се появих с чисто бельо и другия костюм, който капитанът пазеше в проядения шкаф, служещ ни за гардероб, заварих го прав в дървено корито, пълно с мръсна вода, да се подсушава. Ел Тоскано беше обръснал добре брадата му. Кестенявата, къса и мокра коса, сресана назад и разделена на две от прав път по средата, оставяше открито широкото чело, загоряло от слънцето в двора на затвора, с малък белег, слизащ над лявата вежда. Докато привършваше с бърсането и обличаше панталона и ризата си, разгледах другите белези, които вече познавах. Един във форма на полумесец, между пъпа и дясната гръд. Друг дълъг, на бедрото, подобно на зигзаг. Двата бяха от хладно оръжие, шпага или кама; за разлика от белега на гърба — той бе в непогрешимата звездообразна форма, която оставя куршумът. Петият беше най-скорошният, все още не напълно заздравял, същият, който му пречеше да спи добре нощем: виолетов прорез почти цяла педя на левия хълбок, спомен от битката при Фльор. Беше отпреди година и понякога се отваряше и гноеше; но в онзи ден, когато собственикът му излезе от коритото, нямаше лош вид.