— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — настоя поетът.
Беше, както казах, видимо вдъхновен от половин асумбре12 „Валдеиглесия“. Беше се изправил и с ръка на дръжката на шпагата мяташе мълниеносни погледи към седналите на съседната маса двамина странници, чиито дълги саби и плащове бяха закачени на стената — те току-що бяха поздравили поета със стихове, чийто автор беше всъщност Луис де Гонгора13, най-омразният му противник в републиката на Словото. Него той наричаше как ли не: содомит, куче14 и евреин. Беше неволна грешка или поне така изглеждаше, но дон Франсиско не възнамеряваше да го подмине току-така:
Започна да импровизира незабавно, залитайки леко, но без да пуска дръжката на шпагата, докато странниците опитваха да се извинят, а капитанът и останалите от компанията държаха здраво дон Франсиско, за да му попречат да извади оръжието и да се нахвърли върху двамата непознати.
— Това е обида, по дяволите — настояваше поетът, опитвайки се да освободи дясната си ръка, която приятелите му държаха, а междувременно със свободната ръка нагласяше очилата, кривнали се на носа му. — Педя стомана ще сложи нещата — хлъц — по местата им.
— Много желязо е, за да го хабим толкова рано сутрин, дон Франсиско — уговаряше го Диего Алатристе, съвсем уместно.
— Малко ми се вижда на мен — без да изпуска от очи другите, поетът мърдаше мустаци със свирепо изражение. — Така че нека бъдем великодушни: педя стомана за всеки един от тези безродници, които несъмнено са нечии синове, но надали са благородници.
Това бяха тежки думи, тъй че странниците посегнаха към оръжията си и понечиха да ги извадят; капитанът и другите приятели, безсилни да избегнат разпрата, ги молеха да проявят разбиране предвид опияненото състояние на поета и да освободят бойното поле, защото няма слава в битка с пиян човек, нито е позор да се оттеглиш благоразумно, за да се избегнат по-големи беди.
— Bella gerunt alii15 — намекваше преподобният Перес в опит за осъвременяване на цитата.
Преподобният Перес беше отец йезуит, който служеше в близката църква „Свети Петър и Павел“. Непринуденото му добродушие и обичаят му да сипе латински сентенции обикновено имаха успокояващо въздействие, понеже ги произнасяше в тон на неотменима оправдателна присъда. Ала онези двама непознати не знаеха латински, а и подигравката на поета бе трудна за преглъщане. Освен това, думите на духовника бяха подкопани от недодялания кикот на бакалавъра Калсас: хитър, циничен писарушка и мошеник, постоянно присъствие в съдилищата, специалист по превръщането на делата в нескончаеми процеси, докато не изцедеше и последното мараведи16 от клиента си. Бакалавърът имаше слабост към размириците и не пропускаше случай да жегне хората около себе си.
— Не се подценявайте, дон Франсиско — казваше той едва чуто. — Нека наторят бреговете ни.
Тъй че гостите на кръчмата предвкусваха събитие, което на следващия ден щеше да бъде описано на страниците на „Ависос“ и „Нотисиас“. А капитан Алатристе, въпреки усилията да успокои приятеля си, започваше да приема за неизбежен факта, че трябва да излезе на улицата и да приеме схватката с непознатите, за да не остави дон Франсиско сам в изпитанието.
— Aio te vincere posse17 — заключи преподобният Перес примирено, докато бакалавърът Калсас криеше усмивката си, пъхнал нос в каната с вино. Капитанът въздъхна дълбоко и започна да се надига от масата. Дон Франсиско, чиято шпага вече бе извадена на два пръста от ножницата, му хвърли приятелски поглед на благодарност и дори намери сили да му посвети два стиха:
— Не ме будалкайте, дон Франсиско — отвърна мрачно капитанът. — Ще се бием, с когото се наложи, но не ме будалкайте.
— Това са думи — хлъц — на мъж — рече поетът, видимо доволен от кашата, забъркана лично от него. Останалите от компанията до един го насъскваха, отказали се подобно на преподобния Перес от усилията за помирение, и дълбоко в себе си предвкусваха удоволствието от спектакъла; защото ако дон Франсиско, макар и пийнал, беше опасен фехтувач, намесата на Диего Алатристе като партньор в танца не оставяше и капчица съмнение относно резултата. Сипеха се залози за броя на ударите, които щяха да си разпределят общо непознатите, неподозиращи с кого рискуваха мараведите си.
13
Луис де Гонгора (1561–1627 г.) — Испански поет, най-яркият представител на култеранизма, подобно на Кеведо е представител на Златния век на испанската литература. — Б.пр.
15
Bella gerunt alii (лат.) — Нека воюват другите. — Част от популярната фраза Bella gerunt alii, tu felix Austria nube. (Да воюват другите, ти, щастлива Австрийо, се женѝ.) — Намек за политиката на австрийската династия на Хабсбургите да завоюва нови територии посредством бракове, вместо с военни действия. — Б.р.
17
Aio te vincere posse (лат.) — „Казвам ти, че можеш да победиш“. Част от двусмисленото предсказание на Делфийския оракул, с което Пития убеждава Пир, че може да победи, без да уточнява, че това ще стане с цената на огромни загуби. — Б.р.