Рафаел Сабатини
Капитан Блъд
Глава I
ПРАТЕНИКЪТ
Питър Блъд, бакалавър по медицина, притежаващ още няколко занаята в допълнение, пушеше лула и се занимаваше с мушкатите, поставени в сандъчета върху перваза на неговия прозорец на улица „Уотър Лейн“ в градчето Бриджуотър.
От един насрещен прозорец го наблюдаваха строги, неодобрителни погледи, но той не ги забелязваше. Вниманието на мистър Блъд беше поделено между задачата, с която се бе заел, и човешкия поток в тясната уличка под него; поток, който за втори път през този ден се изливаше по посока на Кясъл Фийлд, където в ранните часове на следобеда капеланът на херцога, Фергюсон, бе държал проповед с повече призиви към бунт, отколкото молитви към бога.
Възбудените, безпорядъчни групи бяха съставени предимно от мъже със зелени клончета на шапките и смешни оръжия в ръце. Вярно е, че някои носеха на рамо ловджийски пушки и тук-там се размахваше сабя, но повечето бяха въоръжени с тояги, а болшинството влачеха огромни пики, изработени от коси — страшни за окото, но неудобни за ръцете. Сред тези случайни войници имаше тъкачи, пивовари, дърводелци, ковачи, зидари, каменоделци, обущари и представители на всички други мирни занаяти. Подобно на Тонтън, Бриджуотър щедро бе отдал своето мъжко население в служба на незаконородения херцог1 и ако някой, чиито сили и възраст му позволяваха да носи оръжие, се откажеше да вземе участие, той сам се заклеймяваше като страхливец или католик.
И въпреки това Питър Блъд, който не само беше годен да носи оръжие, но беше и добре обучен и изкусен в употребата му, и който съвсем не беше страхливец и се обявяваше за католик само когато му беше изгодно, през тази топла юлска вечер се грижеше за мушкатите си и пушеше лула с такова безразличие, сякаш наоколо не ставаше нищо необикновено. Той направи и нещо друго. Подхвърли след обхванатите от военна треска запалянковци един стих от Хораций — поет, в чието творчество се бе влюбил отрано.
— Quo, quo, sceiesti, ruitis?2
И сега може би отгатвате защо горещата и безстрашна кръв, наследена по майчина линия от странствуващите мъже на Съмърсетшир, оставаше спокойна сред разгара на фанатизираното въстание, защо неспокойният дух, отблъснал го навремето от академичната кариера, която неговият баща искаше да му наложи, оставаше спокоен сред безредието. Сега разбирате как гледаше на тези мъже, които се събираха под знамената на свободата, знамена, извезани от девиците на Тонтън, момичетата от пансионите на мис Блейк и мисис Мъсгроув, които — както се пее в баладите — бяха разкъсали копринените си фусти, за да съшият знамена за армията на крал Монмът. Презрително подхвърленият след тях стих, докато те трополяха по калдъръма на уличката, разкриваше мислите му. За него те представляваха глупци, обхванати от фанатизъм, които се бяха втурнали към собствената си гибел.
Всъщност той знаеше твърде много за същия този Монмът и за красивата мургава жена, която го бе родила, за да бъде заблуден от легендата за законните претенции на херцога, в името на които бе вдигнато знамето на въстанието. Беше прочел нелепата прокламация, разпространена в Бриджуотър по същия начин, по който бе разпространена в Тонтън и по други места; в нея се твърдеше, че „след смъртта на нашия върховен господар Чарлз II3 правото върху короната на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия заедно с доминионите и териториите, които им принадлежат, се пада по закон на най-прославения и благороден принц Джеймз, херцог на Монмът, син и законен наследник на Чарлз II“.
Това изявление го беше разсмяло, както и следващото съобщение, че „Джеймз, херцогът на Йорк4, най-напред е наредил да бъде отровен покойният крал и веднага след това е завзел незаконно престола“.
Блъд не знаеше коя от двете лъжи беше по-голяма. Защото една трета от живота си бе прекарал в Холандия, а там същият този Джеймз Скот, който се провъзгласяваше за Джеймз II, по божия милост крал и т. н., за първи път бе видял белия свят преди тридесет и шест години и Блъд беше запознат с историята, която се разправяше за истинските родители на претендента. Монмът се провъзгласяваше за крал на Англия, но не само че не беше законен син на Чарлз Стюарт по силата на някакъв таен брак между него и Люси Уолтър, а може би не беше незаконен син на покойния крал. Краят на тези нелепи претенции можеше да бъде само нещастие и гибел. Кой можеше да се надява, че Англия ще преглътне някога такава дързост? И заради него, за да подкрепят фантастичните му претенции, тези глупци от западните провинции, поведени от няколко въоръжени виги5, бяха подмамени да вдигнат въстание!
1
Става въпрос за Джеймз Монмът, най-стария от незаконородените синове на Чарлз II (1649–1685).
3
Чарлз II — син на Чарлз I, заемал английския престол по време на Реставрацията от 1660 до 1685 г.