Питър Блъд се вгледа в него с изумление. Този човек беше невероятен, нереален, фантастичен съдия от някакъв кошмар. След това си възвърна самообладанието, за да отговори:
— Нея сутрин бях повикан да окажа помощ на лорд Гилдой и аз сметнах, че професията ми ме задължава да се отзова на това повикване.
— Така ли? — Видът на съдията в този момент беше ужасяващ — лицето бяло, а устните червени като кръвта, за която бяха зажаднели. Той погледна Блъд с гневен присмех, въздъхна и се възвърна към предишния си печален тон. — Господи! Как ни губиш времето. Но ще бъда търпелив към тебе. Кой те повика?
— Мастър15 Пит, който е тука и ще потвърди.
— О, мастър Пит ще потвърди — този, който сам си призна, че е метежник. Това ли ти е свидетелят?
— Тук е и мастър Бейнс, който също може да каже.
— Добрият мастър Бейнс ще трябва да отговаря за себе си и не се съмнявам, че ще бъде достатъчно зает да спасява собствения си врат от примката на на въжето. Хайде, хайде, сър, това ли са ти единствените свидетели?
— Мога да доведа и други от Бриджуотър, които ме видяха нея сутрин да се качвам на коня зад мастър Пит. Негова светлост се усмихна.
— Не ще бъде необходимо. Защото запомни това: нямам намерение да си губя повече времето с тебе. Отговори ми само едно: когато мастър Пит, както твърдиш, дойде да те повика, знаеше ли какъв е той, знаеше ли това, което го чу да признава — че е привърженик на Монмът?
— Знаех, милорд.
— Знаел си? Ето на! — Негова светлост погледна към присвитите от страх съдебни заседатели и се засмя рязко. — И въпреки това отиде с него?
— За да помогна на един ранен, както повелява свещеният ми дълг.
— Твоят свещен дълг, казваш ти, така ли? — отново избухна съдията гневно. — Боже милостиви! Сред какво поколение от отровни влечуги живеем! Твоят свещен дълг, мерзавецо, е да служиш на краля и бога. Но да оставим това настрана. Каза ли ти той на кого трябва да помогнеш?
— Да, каза ми — на лорд Гилдой.
— А ти знаеше ли, че лорд Гилдой е бил ранен в битката и на чия страна се е бил?
— Знаех.
— И въпреки това, бидейки, както искаш да ни накараш да повярваме, верен и лоялен поданик на нашия крал, ти отиде да му помогнеш?
За момент Питър Блъд загуби търпение.
— Аз имах работа, милорд, с раните му, а не с неговите политически убеждения.
От галериите и дори сред съдебните заседатели се раздаде одобрителен шепот. Но той само засили яростта на страхотния върховен съдия.
— Господи Исусе! Имало ли е на света друг такъв безсрамен злодей като тебе? — Той извърна побледнялото си лице към съдебните заседатели: — Надявам се, джентълмени, че забелязвате непристойното държание на този подъл изменник и във връзка с това не може да не забележите какъв подъл и дяволски дух е обзел тези хора. Със собствените си уста изрече неща, заради които може да бъде обесен десет пъти. Но може би има и още нещо? Отговори ми на това, сър: какви намерения имаше, когато заблуди капитан Хобарт с лъжите си по отношение на изменника Пит?
— Да го спася от участта да бъде обесен без съд, каквато участ го заплашваше тогава.
— Какво те засягаше кога и как ще бъде обесен нещастникът?
— Справедливостта е грижа на всеки лоялен поданик, защото всяка несправедливост, извършена от служител на краля, в известна степен безчести самия крал.
Това беше остра, умна нападка, отправена към съдебните заседатели, която, струва ми се, показваше будния ум на Питър Блъд и неговото самообладание в най-трудните моменти. На всеки друг съдия тя би направила впечатлението, което той се надяваше да направи. Тази забележка би могла да направи впечатление дори и на тези бедни, малодушни овци. Но страхотният съдия беше там, за да заличи всяко благоприятно впечатление.
Той пое шумно въздух и се хвърли бурно в атака.
— Владико небесен! — изрева той. — Виждали ли сте друг такъв лицемерен и нахален негодяй? Но вече свърших с тебе. Виждам те, разбойнико, вече те виждам с примка на шията.
След като изрече тези заканителни слова, той се отпусна назад и се овладя. Сякаш падна някаква завеса. Бледото му лице стана съвършено безизразно. След това по него плъзна предишният израз на меланхолия. Когато заговори след кратко прекъсване, гласът му беше мек, почти нежен, но всяка негова дума се чуваше отчетливо в притихналата зала на съда:
— Доколкото познавам себе си, мога да кажа, че не е в характера ми да желая злото на когото и да е, нито пък да се радвам на гибелта му. Всичко това казах само от състрадание към тебе, защото исках да те накарам да имаш малко уважение към безсмъртната си душа и да не я обричаш на гибел с упоритите си лъжи и увъртания. Но виждам, че състраданието и милосърдието ми отиват напразно, и затова няма да ти кажа нищо повече. — Той обърна отново красивото си лице към съдебните заседатели. — Джентълмени, трябва да ви поясня закона, на който ние, а не вие, сме тълкуватели. Законът казва, че ако някое лице, което участвува във въстание против краля, бъде подпомогнато или укрито от друго лице, което не участвува във въстание против краля, то такова лице е също до такава степен предател, колкото и този, който е вдигнал оръжие. Ние сме задължени от клетвата и съвестта си да ви изясним закона, вие пък сте задължени от вашата клетва и съвест да ни обявите с решението си самата истина.