Обърна се и се отправи с дълги, равномерни крачки към малката група колиби, построени от пръст и клони — миниатюрно селище, обградено с ограда, където живееха робите от плантацията, където живееше и той заедно с тях.
В паметта му прозвуча строфата на Ловелас20:
Но той им придаде съвсем ново значение, точно противоположно на това, което авторът е имал предвид.
„Затворът си е затвор — си мислеше той — дори когато няма стени и решетки, колкото и да е просторен.“
Тази сутрин го бе почувствувал с особена острота и с течение на времето щеше да го чувствува все по-силно. Всеки ден се замисляше за подрязаните си крила, за изгнанието си и все по-рядко се сещаше за случайната свобода, на която се радваше. Нито пък контрастът между сравнително по-леката му участ и участта на неговите нещастни другари му доставяше някакво задоволство, каквото би изпитал друг на негово място. Гледката на тяхното нещастие увеличаваше набиращото се в душата му огорчение.
От четиридесет и двамата, които бяха свалени с него от „Джъмейка мърчънт“, полковник Бишоп бе купил двадесет и пет. Другите бяха купени от по-дребни плантатори, някои в Спейтстаун, а други още по-далеч на север. Питър Блъд не знаеше каква е съдбата на другите, но той свободно се движеше сред робите на полковник Бишоп, спеше заедно с тях и познаваше ужасните им страдания. Те работеха от изгрев до залез слънце и ако не полагаха достатъчно усилия, надзирателите и помощниците им ги подканваха с камшици. Бяха облечени в парцали, някои от тях бяха полуголи, живееха сред мръсотия и ги хранеха твърде зле — със солено месо и царевични трици. Тази храна предизвикваше такова отвращение у някои, че двама души се разболяха и умряха, преди полковник Бишоп да си спомни, че техният живот има за него стойност на работна сила, и да отстъпи на настойчивите искания, предявявани от Питър Блъд, за по-добри грижи към болните. Един от робите възнегодува против жестокия надзирател Кент и за наказание негрите го пребиха до смърт пред очите на другарите му. Друг бе имал нещастната идея да избяга в гората, но бе проследен, върнат, бит с камшик и на челото му бяха белязани с горещо желязо буквите БП, за да знаят всички, докато е жив, че е беглец предател. За негово щастие бедният човек умря вследствие на побоя.
След тази случка другите роби бяха обхванати от безнадеждно примирение. Най-бунтовните бяха усмирени и приеха непоносимата си участ с трагичната издръжливост на отчаянието.
Питър Блъд единствен не беше подложен на прекалените страдания и оставаше външно непроменен. А единствената вътрешна промяна у него се състоеше в ежедневно задълбочаване на омразата към подобните му, в ежедневно засилване на желанието да избяга от това място, където човек така гнусно мърсеше прекрасното творение на създателя. Този стремеж беше твърде неясен, за да се нарече надежда. В това място надеждата не съществуваше. Въпреки това Питър Блъд не се отчайваше. С маска на безразличие върху мрачното си лице той лекуваше болните с изгода за полковник Бишоп и все повече навлизаше в територията на другите двама лекари в Бриджтаун.
Избавен от унизителните наказания и лишения, на които бяха подложени неговите другари, той успяваше да запази себеуважението си и дори бездушният плантатор, на когото го бяха продали, се отнасяше към него без грубости. Всичко това Блъд дължеше на подаграта и мигрената. Беше спечелил уважението на губернатора Стид и — по-важно от това — на жената на губернатора. Той я ласкаеше най-безсрамно и изпълняваше всичките й капризи.
От време на време виждаше мис Бишоп и рядко се случваше да се срещнат, без тя да го спре и да го заговори, като по този начин издаваше интереса си към него. Сам той никога не беше склонен да се застоява. Казваше си, че не трябва да се заблуждава от изящната й външност, момчешките маниери и приятния момчешки глас. През целия си твърде разнообразен живот не бе срещал по-голям негодяй от нейния чичо и не можеше да отдели представата си за нея от тази за чичо й. Тя беше негова племенница, във вените й течеше същата кръв и някои от пороците, жестокостта на богатия плантатор, сигурно се бяха вселили в красивото тяло на девойката. Той непрекъснато убеждаваше себе си в това, сякаш спореше с някакъв инстинкт, който му противоречеше. Затова при всяка възможност я избягваше, а когато срещата биваше неизбежна, се държеше с нея сухо и учтиво.
Предположенията му бяха правдоподобни, но по-добре щеше да постъпи, ако се бе доверил на инстинкта си. В нейните вени течеше кръв, еднаква с тази на полковник Бишоп, но тя не беше оцветена от пороците на чичо й, защото тези пороци не бяха присъщи на кръвта; той ги бе придобил впоследствие. Баща й, Том Бишоп, брат на полковник Бишоп, беше добър, кротък човек, който от скръб по ранната кончина на своята млада жена бе изоставил Стария свят и бе потърсил забрава в Новия. Пристигна на Антилските остров и заедно със своята петгодишна дъщеря и се отдаде на плантаторски живот. Потръгна му още от началото, както често се случва с хора, които не се грижат за собствения си успех. Преуспявайки, той си спомни за своя по-млад брат, останал на военна служба в родината, който се ползуваше със славата на необуздан момък. Посъветва го да дойде в Барбадос; по друго време този съвет би бил отхвърлен презрително от Уилям Бишоп, но сега дойде в момент, когато неговата необузданост го бе довела до такива резултати, че му се налагаше да промени климата. Уилям пристигна в Бриджтаун и бе приет от своя щедър брат като съдружник в богатата плантация. Шест години по-късно, когато Арабела беше на петнадесет години, баща й умря и я остави под настойничеството на чичо й. Може би това беше единствената му грешка. Но неговите възгледи за другите хора се оцветяваха от собствената му доброта, освен това сам бе възпитавал дъщеря си, бе развил нейната самостоятелност и разчиташе прекалено много на това. При настоящото положение между чичото и племенницата не съществуваше голяма любов. Тя го слушаше, а той внимаваше за държанието си пред нея. Въпреки собствената си необузданост през целия си живот полковник Бишоп бе изпитвал благоговение към брат си, понеже имаше достатъчно ум, за да оцени неговите качества. И сега сякаш част от това благоговение се бе прехвърлило върху детето на този брат, а освен това девойката беше в известен смисъл и негов съдружник, въпреки че не вземаше никакво участие в работите на плантацията.