— Quo, quo, scelesti, ruitis?
Изсмя се и въздъхна едновременно, но смехът преобладаваше, защото мистър Блъд не им съчувствуваше, както повечето самостоятелни хора, а той беше твърде самостоятелен и такъв го беше направила враждебната околна среда. На негово място друг, по-мекосърдечен човек, с неговото въображение и познания, би могъл да намери достатъчно причини за скръб при вида на тези ревностни, прости протестанти, тръгнали като овце към кланица. Придружени от жените и дъщерите си, от стари майки и любимите девойки, те отиваха към сборното място Кясъл Фийлд, поддържани от заблуждението, че ще се борят в защита на Правото, Свободата и Религията. Блъд знаеше, както и целият Бриджуотър, и то от няколко часа вече, че намерението на Монмът е да влезе в бой през тази нощ. Херцогът трябваше да нападне с изненада кралската армия под командуването на Февършам, разположена на лагер в Седжмур. Мистър Блъд мислеше за твърде вероятно лорд Февърщам да е също така добре осведомен по този въпрос и ако това му предположение не беше вярно, то поне имаше причини да мисли така. Нямаше основание да предполага, че кралският главнокомандуващ не познава своята професия.
Мистър Блъд изтърси пепелта от лулата си и се отдръпна, за да затвори прозореца. При това погледът му се спря на отсрещната страна на уличката и най-после срещна враждебните очи, които го наблюдаваха. Гледаха го два чифта очи и те принадлежаха на двете мили, сантиментални девици, сестрите Пит, които не отстъпваха никому в Бриджуотър в обожанието на красавеца Монмът.
Мистър Блъд се усмихна и кимна с глава, защото беше в приятелски отношения с младите дами и дори едната от тях за известно време му беше пациентка. Но в отговор на поздрава той получи студен, презрителен поглед. Усмивката на тънките му устни доби по-неприятен оттенък. Знаеше причината на тази враждебност: през последната седмица, откакто Монмът бе завъртял главите на жените от всички възрасти, тя се увеличаваше с всеки изминал ден. Разбираше, че сестрите Пит го осъждат, защото е млад и силен мъж с военен опит и би могъл да бъде полезен на справедливото дело, а в тази решителна вечер той спокойно пушеше лулата си и се занимаваше с мушкатите, докато храбрите мъже се събираха около защитника на протестантите и предлагаха кръвта си, за да го възкачат на престола.
Ако мистър Блъд би склонил да разисква този въпрос с младите дами, той би могъл да изтъкне, че се е наситил на скитане и приключения и че сега има намерение да се отдаде на кариерата, за която още от младини е бил предназначен и подготвен от своето образование; че е лекар, а не войник: че е лечител, а не убиец. Но знаеше какво щяха да му отговорят — че е редно всеки мъж на място да вдигне оръжие в защита на такава справедлива кауза. Щяха да му посочат за пример собствения си племенник Джереми, моряк по професия, капитан на търговски кораб — за нещастие на младия човек, хвърлил котва по това време в залива на Бриджуотър, — щяха да изтъкнат, че той е напуснал кормилото на кораба и е грабнал мускета в защита на справедливостта. Но мистър Блъд не обичаше да спори. Както казах вече, той беше самостоятелен човек.
Затвори прозореца, дръпна завесата и се обърна към уютната, осветена от свещи стая и масата, която мисис Барлоу, неговата икономка, постилаше за вечеря. На нея той каза мислите си:
— Изпаднал съм в немилост пред вкиснатите девици от отсрещната къща.
Имаше приятен, вибриращ глас с металическа нотка, смекчавана от ирландския акцент, който не бе загубил въпреки всичките си странствувания. В този глас се отразяваше целият му характер, глас, който можеше да ласкае гальовно или да командува и да кара другите да му се подчиняват. Той беше висок и строен, мургав като циганин, с изненадващо сини за тъмното му лице очи и прави, черни вежди. Неговият поглед притежаваше извънредна проницателност и високомерие, което подхождаше на правилния нос и на решителните му устни. Въпреки че беше облечен в черно, както подобаваше на професията му, неговото облекло беше елегантно и издаваше любов към дрехите, присъща по-скоро на предишния авантюрист, отколкото на сегашното му положение. Връхната дреха беше от фин камлот6, обшита със сребро, а маншетите и жабото около врата бяха от брабантска дантела. Пищната черна перука беше щателно накъдрена като перуката на някой благородник от Уайтхол7.
Когато го видите и разберете неговата истинска същност, ясно изявена във външността му, вие бихте се изкушили да се запитате докога такъв човек би се задоволил да живее в това тихо ъгълче, където преди шест месеца го бе довела случайността. Докога би продължил да се занимава с професията, придобита, преди да започне самостоятелен живот. Трудно е да се повярва, когато се познава неговата предишна и последваща история, но ако съдбата не му бе изиграла една от своите шеги, твърде възможно би било той да бе продължил мирното съществувание на лекар в този малък рай на Съмърсетшир. Твърде възможно, но не и вероятно.