Обърна се към роба с лице, пламнало от жар и гняв, и впи в него жестоките си мънички искрящи очи. Пристъпи напред и размаха лекия тръстиков бастун.
— Кой беше този беглец? — попита той с ужасяващо спокойствие.
Облегнат на лопатата, Джереми Пит сведе надолу глава и размърда неспокойно крака. Търсеше някакъв сполучлив отговор сред хаоса от мисли в главата си, но му се отдаваше само да ругае идиотщината на мистър Джеймс Нътол.
Бамбуковият бастун на плантатора се стовари болезнено върху голите рамене на момъка.
— Отговори ми, куче! Как се казва?
Джереми погледна плантатора с мрачен, почти пренебрежителен поглед.
— Не знам — каза той и в гласа му пролича едва доловима нотка на предизвикателство, причинено от удара, на който не смееше да отвърне. Тялото му го бе понесло с твърдост, но духът му се гърчеше мъчително.
— Не знаеш ли? Добре, чакай да ти припомня. — Бастунът отново се стовари върху него. — Спомни ли си сега името му?
— Не съм.
— Упорит си, а? — За момент полковникът се вгледа злобно в Пит. След това бе овладян от ярост. — По дяволите! Ах ти, нахално куче! С мене ли си играеш? Мислиш ли, че ще можеш да ми се подиграваш?
Пит повдигна рамене, размърда отново крака и потъна в упорито мълчание. Подобни неща най-лесно предизвикваха гняв, а характерът на полковник Бишоп никога не се нуждаеше от солиден повод. В полковника се събуди жестока ярост. Той започна да шиба беззащитния гръб, като придружаваше всеки удар с мръсни ругатни; боят продължи, докато премина границите на издръжливост у Пит; раздуханата жар на мъжеството на младия моряк пламна за миг и той се нахвърли върху мъчителя.
Но заедно с него се хвърлиха и бдителните негри. Крехкото бяло тяло беше здраво обхванато от мускулестите им бронзови ръце и само след миг нещастният роб стоеше безпомощен, с вързани с кожен ремък зад гърба ръце.
Задъхан, с лице на петна, Бишоп се вгледа в него.
— Откарайте го — каза той след това.
Черните ловци помъкнаха Пит след полковника по дългата пътека, обградена като със стени от извишаващи се на метър и половина от земята златисти стебла на захарната тръстика. Робите, които работеха по нея, ги поглеждаха уплашено. Пит бе обзет от отчаяние. Знаеше какви ужасни мъки го очакват, но не това го тревожеше. Истинската причина за душевната му мъка се криеше в убеждението, че така трудно подработеното бягство от този ад се проваля точно в момента, когато трябва да бъде осъществено.
Излязоха на зеленото плато и се отправиха към заграденото селище и бялата къща на надзирателя. От платото се откриваше изглед на укреплението до продълговатите бараки на пристана и Пит се загледа нататък, към Карлайлския залив. На същия този пристан бяха завързани няколко лодки и Пит се чудеше с коя от тях, ако бяха имали късмет, сега щяха да бъдат далеч в открито море. Погледът му се втренчи с отчаяние в морската шир.
През залива, на път за брега, една красива червена фрегата26 с английско знаме, подгонена от слаб бриз, браздеше леко сапфирената повърхност на Карибско море.
Полковник Бишоп се спря да разгледа кораба и заслони очи с месестите си ръце. Вятърът беше слаб, но въпреки това на кораба бяха вдигнали само предното платно. Всички останали платна бяха прибрани и откриваха внушителната гледка на корабния корпус от възвишаващата се надстройка на кърма та до позлатената глава на носа, която блестеше под ослепителните слънчеви лъчи.
Бавното приближаване показваше, че капитанът не познава добре местните води и предпочита да се придвижва внимателно, като измерва непрекъснато дълбочините. При тази бързина корабът по всяка вероятност щеше да хвърли котва в залива най-рано след час. Докато полковникът го разглеждаше и може би се възхищаваше на красотата му. Пит бе отведен в селището и окован в дървените пранги, които бяха винаги готови за нуждаещите се от наказание роби.
Полковник Бишоп се приближи с бавна, полюляваща се походка.
— Непокорното псе, което показва зъби на господаря си, трябва да се научи на добри обноски с цената на съдраната си кожа — каза той и пристъпи към задълженията си на палач.
Фактът, че вършеше сам това, което други на негово място от уважение към себе си оставяха на негрите, говореше красноречиво за животинските черти в характера на полковника. Той шибаше жертвата си по гърба и главата и сякаш изпитваше задоволство, сякаш удовлетворяваше някакъв дивашки инстинкт на жестокост. След няколко удара бастунът му се нацепи. Знаете може би колко боли от удар на тръстиков бастун, когато е цял. Но дали си представяте убийствената болезненост на ударите, когато бастунът е разцепен на няколко тънки, дълги остриета и всяко от тях е остро като нож?