Един гневен глас го изтръгна от мрачните му мисли:
— Какво правиш тука, дявол да те вземе?
Полковник Бишоп се бе върнал в заграденото селище, а след него както винаги вървяха негрите.
Мистър Блъд се извърна към полковника и тъмното му лице, което беше добило цвета на мулат, се покри от непроницаема маска.
— Какво правя ли? — каза той вежливо. — Изпълнявам задълженията си.
Полковникът пристъпи няколко крачки напред силно разгневен и забеляза две неща: празната паничка на пейката до затворника и палмовия лист на гърба му.
— Ти ли се осмели да го направиш? — По челото на плантатора вените изпъкнаха като въжета.
— Разбира се, че аз го направих. — Гласът на Блъд показваше леко учудване.
— Бях наредил да не му се дава нито храна, нито вода, докато не заповядам аз.
— Съвсем не съм чувал такова нареждане.
— Съвсем ли не си чувал? Как ще чуеш, когато те нямаше?
— Тогава как можете да очаквате, че знам какви заповеди сте дали! — Гласът на мистър Блъд съдържаше нескрито огорчение. — Видях само, че слънцето и мухите умъртвяват един ваш роб, и си казах: „Това е един от робите на полковника, а аз съм негов лекар и мой дълг е да се погрижа за имуществото му.“ Затова дадох глътка вода на този момък и закрих гърба му от слънцето. Не съм ли бил прав?
— Прав ли? — Полковникът едва не онемя.
— Не се ядосвайте, не се ядосвайте! — замоли го мистър Блъд. — Ако се ядосвате толкова, ще си докарате някой удар.
Плантаторът го отметна с ругатня и дръпна палмовия лист от гърба на затворника.
— Слушайте, в името на човечността… — започна Блъд.
Полковникът се извърна разгневен към него.
— Махай се! — заповяда му той. — И не се приближавай повече до него освен по мое изрично нареждане, ако не искаш и на тебе да ти се случи същото.
С гнева си, огромното телосложение и силата си той внушаваше ужас. Но мистър Блъд не трепна дори. Впереният поглед на бледосините очи, които блестяха така странно сред мургавото лице — подобни на светли сапфири, монтирани в медна поставка, — накара полковника да помисли, че от известно време насам този негодяй е почнал много да си позволява. Това положение трябваше да се поправи в най-къс срок. Междувременно мистър Блъд започна отново да говори с настойчив тон.
— В името на човечността — повтори той — вие ще ми разрешите да направя каквото мога, за да облекча болките на този нещастник; в противен случай се заклевам, че ще зарежа веднага лекарските си задължения и сам дяволът не ще може да ме накара да прегледам някой пациент на този проклет остров.
За момент полковникът остана твърде изумен, за да каже нещо.
— По дяволите! — изрева той след това. — Как се осмеляваш да ми говориш с такъв тон, куче мръсно? Как се осмеляваш да ми поставяш условия?
— Осмелявам се. — Сините очи на Блъд се бяха втренчили в очите на полковника и от тях надничаше демонът на безразсъдството, породено от отчаяние.
Полковник Бишоп го гледа известно време мълчаливо.
— Бях много снизходителен към теб — каза той най-после. — Но това ще се поправи. — Стисна устни и продължи: — Ще наредя да те бият, докато по мръсния ти гръб не остане парче здрава кожа.
— Така ли? А какво ще прави тогава губернаторът Стид?
— Ти не си единственият лекар на острова.
Мистър Блъд се изсмя.
— Това ли ще кажете на негово превъзходителство, когато го замъчи подаграта в крака и не може да стои прав? Знаете много добре, че няма да търпи друг лекар, защото е достатъчно умен и разбира кое е добро за него и кое не.
Но дивашката ярост, обхванала полковника, не можеше да бъде успокоена толкова лесно.
— Ако останеш жив, след като моите мургавци поработят над тебе, може би ще поумнееш.
Той се извърна към негрите да им даде съответната заповед. Но тази заповед не бе дадена. В този момент страхотен гръм заглуши гласа му и разтърси въздуха. Полковник Бишоп подскочи, а заедно с него подскочиха и негрите и дори невъзмутимият на вид Блъд. Четиримата погледнаха едновременно към морето.
Долу в залива големият кораб се бе приближил на около един кабелт28 до форта и над облака дим, от който беше обвит, се подаваха само върховете на мачтите му. От скалистите брегове излетяха ято подплашени морски птици и с пронизителни, тревожни писъци закръжиха в синьото небе.
Мъжете гледаха от възвишението, където бяха застанали, без да разбират какво става. Видяха британското знаме да потъва в дима. След малко на негово място се издигна златночервеното знаме на Кастилия. Тогава чак разбраха.