От галерията на кърмата все още висеше стълбата, по която дон Диего бе слязъл в лодката, за да отиде на брега. Часовоят на кърмата заобиколи зад ъгъла на галерията и ненадейно се озова пред тъмната сянка на някакъв мъж, изправен до стълбата.
— Кой е там? — попита той, но без да се разтревожи, защото предполагаше, че е някой от другарите му.
— Аз съм — отвърна тихо Питър Блъд на отличен испански език.
— Ти ли си, Педро? — Испанецът се приближи.
— Името ми е Питър, но се съмнявам дали съм същият Питър, когото очакваш.
— Как? — попита часовоят и спря.
— Ето как — каза мистър Блъд.
Дървеният парапет беше нисък, а испанецът напълно изненадан. Само плясъкът при удара във водата, където едва не попадна в една от чакащите лодки, извести за сполетялата го беда. Облечен в тежка ризница, набедреници и шлем на главата, той потъна веднага и им спести грижите по него.
— Пит! — изсъска мистър Блъд на другарите си, които чакаха. — Хайде идвайте, но без шум.
За пет минути двадесетте души нахлуха на борда, излязоха от тясната галерия и се пръснаха приведени по кърмата. Някъде напред светеше. Под големия фенер на носа се виждаше тъмната фигура на другия часовой, който се разхождаше по бака34. От оръдейната палуба до тях достигаха звуците на пиршеството; плътен мъжки глас пееше пикантна балада, а другите му пригласяха в хор:
— Днешните гледки ме карат да вярвам подобно нещо — каза Блъд и пошепна: — След мен — напред!
Хората му се плъзнаха приведени като сенки към парапета на кърмата и се промъкнаха безшумно в средната част на палубата. Две трети от тях бяха въоръжени с мускети, част от които намериха в къщата на надзирателя, а другите взеха от тайното скривалище, където Питър Блъд грижливо ги бе събирал за деня на бягството. Останалите имаха ножове и абордажни саби.
Постояха в средата на кораба, докато Блъд се увери, че на палубата няма друг часовой освен неудобния момък на носа. Трябваше да насочат вниманието си най-напред към него. Сам мистър Блъд се промъкна напред, придружен от двама бунтовници, и остави другите под командуването на Хагторп; неговият едновремешен офицерски чин в кралската флота му даваше най-много основание за тази служба.
Отсъствието на мистър Блъд трая малко. Когато се върна при другарите си, върху палубата на испанския кораб вече нямаше часовой.
Междувременно пируващите под краката им продължаваха да се веселят безгрижно, уверени в пълната си безопасност. Гарнизонът на Барбадос беше победен и разоръжен, а другарите им на брега бяха пълни господари на града и жадно се опиваха от плодовете на победата. От какво имаше да се страхуват в такъв случай? Дори когато двадесетината яростни, полуголи, обрасли мъже, които може някога да са били бели, но в момента приличаха повече на банда диваци, ги обкръжиха, испанците все още не можеха да повярват на очите си.
Кой би помислил, че шепа забравени роби от плантацията ще се осмелят на подобна постъпка?
Смехът и песните секнаха и полупияните испанци се втренчиха изумени в дулата на мускетите, които ги държаха в шах.
И тогава от групата диваци, която ги бе обградила, излезе напред строен, висок човек с мургаво лице и светлосини очи, изпълнени със зловеща ирония. Той се обърна към тях на чист испански език:
— Ще си спестите доста неприятности и мъки, ако се признаете за мои пленници и позволите да ви отстраним в някое безопасно място без съпротива.
— Боже мой! — изруга главният артилерист, с което едва ли успя да изрази в пълна мяра слисването си.
— Моля ви — каза мистър Блъд.
След това джентълмените от Испания бяха убедени да вляза г в трюма без всякакви увещания, ако не се смята някое и друго подтикване с мускет.