Адмиралът разпери ръце и притисна в прегръдките си своя племенник, чиято паника взе за приятно вълнение, и се обърна към спътника на дон Естебан, за да го поздрави.
Питър Блъд се поклони грациозно и ако се съди по външния му вид, беше съвършено спокоен.
— Аз съм — обясни той, като направи буквален превод на името си — дон Педро Сангре, изпаднал в беда благородник от Леон, освободен наскоро от пленничество от храбрия баща на дон Естебан.
Той описа накратко измислените обстоятелства по своето вземане в плен и освобождаването му от проклетите еретици на остров Барбадос.
— Benedicamus Domino41 — каза монахът, след като изслуша историята му.
— Ex hoc nunc et usque in seculum42 — отговори с наведен поглед Блъд, който си спомняше, че е католик, винаги когато ставаше нужда.
Адмиралът и съпровождащите го офицери изслушаха разказа му със съчувствие и го приветствуваха сърдечно. Накрая бе зададен въпросът, от който се страхуваха:
— Но къде е моят брат? Защо не дойде сам да ме поздрави?
На този въпрос отговори младият Еспиноса:
— Моят баща с огорчение беше принуден да се лиши от тази чест и това удоволствие. За нещастие, драги чичо, той е малко неразположен, о, не, не, нищо сериозно, но все пак трябва да пази стаята. Има малко треска в резултат на леко раняване при нападението на Барбадос, където успяхме да освободим този благородник.
— Моля, племеннико, моля — запротестира иронично дон Мигел. — Аз не мога да зная за подобни работи. Имам честта да бъда представител в океана на негово католическо величество, който е в мир с краля на Англия. Вече успя да ми кажеш повече, отколкото трябваше. Ще се опитам да го забравя и ще ви помоля, господа — прибави той, като погледна офицерите, — и вие да забравите какво сте чули.
Той намигна към усмихнатия капитан Блъд и прибави нещо, което изтри усмивката от лицето му:
— Но щом дон Диего не може да дойде при мене, аз ще прескоча да го видя.
Лицето на дон Естебан се покри с мъртвешка бледнина от внезапната уплаха. Тогава се намеси Блъд с нисък, поверителен глас, в който превъзходно се смесваха любезност, убедителност и лека ирония:
— С ваше позволение, дон Мигел, това е единственото нещо, което не трябва да правите — точно това не желае дон Диего да сторите. Не трябва да се виждате, докато не оздравеят раните му. Такова е неговото желание. Именно тази е истинската причина той да не бъде сега тук. Вярно е, че раните му не са толкова тежки и не те предотвратиха идването му. Той не дойде от уважение към себе си и за да избегне неприятното положение, в което бихте изпаднали, ако лично той ви разправи всичко, което се е случило. Както каза ваше превъзходителство, между негово католическо величество и краля на Англия има сключен мир, а вашият брат дон Диего… — Той млъкна за момент. — Сигурен съм, че не е нужно да говоря повече. От нас вие чухте само слухове. Предполагам, че ваше превъзходителство разбира това.
Негово превъзходителство се намръщи замислено.
— Разбирам… отчасти — каза той.
За момент капитан Блъд изпита силно безпокойство. Дали испанецът не се съмняваше в неговата самоличност? Но той знаеше, че по облекло и език не се отличава от истински испанец, а и дон Естебан беше там да го потвърди. Той побърза да даде допълнително доказателство, преди адмиралът да проговори.
— Освен това долу, в лодката, има два сандъка с петдесет хиляди песети, които трябва да предадем на ваше превъзходителство.
Негово превъзходителство подскочи; офицерите внезапно се раздвижиха.
— Това е откупът, който дон Диего взе от губернатора…
— Нито дума повече, за бога! — извика адмиралът тревожно. — Брат ми иска да се погрижа за тези пари и да ги пренеса за негова сметка в Испания, нали така? Тогава това е чисто семеен въпрос, който засяга само брат ми и мене. Това може да се направи. Но аз не трябва да зная… — Той замлъкна. — Хм! Ако обичате, елате да пием по чаша малага в каютата ми — покани ги той, — докато вдигнат сандъците на борда.
Той даде необходимите нареждания и ги поведе към своята каюта, обзаведена като дворец, последван от четиримата офицери и монаха, които бяха поканени специално.
Седнаха на масата пред чаши с тъмно вино и когато слугата, който ги бе налял, се оттегли, дон Мигел се засмя и погали своята заострена, посивяла брада.