— Казвам се Питър Блъд — рече той. — Испанците ме познават под името дон Педро Сангре, а французите, ако им е по-приятно, могат да ме наричат Льо Сан.
— Добре тогава — каза веселият авантюрист и без да чака специална покана, примъкна един стол и седна до омазнената маса. — Моето име — осведоми той тримата мъже, двама от които поне го гледаха въпросително — е Левасьор. Може би сте чували за мене.
Да, наистина бяха чували. Той командуваше един пиратски кораб с двадесет оръдия, хвърлил котва в залива преди около една седмица. Екипажът му се състоеше предимно от френски ловци от северната част на Хаити, а те имаха повече основание да мразят испанците дори от самите англичани. Левасьор се бе върнал в Тортуга след не много сполучлива експедиция. Но неуспехът не беше достатъчен, за да понижи огромното му самочувствие. Шумен и свадлив, добър пияч и картоиграч, той се ползуваше сред членовете на „Бреговото братство“ със славата на отличен пират. Ползуваше се и с друг род слава. Във веселата му цветиста вулгарност и контешка външност имаше нещо, което привличаше твърде много жените. Капитан Блъд не се учудваше, че той се хвали открито с успехи; струваше му се само странно, че тези хвалби имат известно основание.
Носеха се упорити слухове, че дори мадмоазел Д’Ожерон, дъщерята на губернатора, се бе оплела в неговата мрежа и че Левасьор имал дързостта да иска ръката й от нейния баща. Д’Ожерон му отговорил по единствения възможен начин. Показал му вратата. Левасьор излязъл разгневен и се заклел, че ще направи дъщеря му своя съпруга независимо от съпротивата на всички бащи по света, и че Д’Ожерон ще съжалява горчиво за обидата, която му е нанесъл.
Такъв беше човекът, който предлагаше на капитан Блъд съдружие, собствената си сабя, кораба си и хората на него.
Преди около дванадесетина години, като момък, който едва бе навършил двадесет години, Левасьор бе плавал с жестокото чудовище Л’Олоне. Следващите му подвизи правеха чест на училището, в което беше възпитан, и свидетелствуваха, че не си е губил времето напразно. Съмнявам се дали сред „Бреговото братство“ тогава е имало по-голям негодяй от Левасьор. Капитан Блъд се отвращаваше от него, но не можеше да отрече, че в предложенията му имаше смелост, въображение и изобретателност; принуден беше да признае, че заедно ще могат да предприемат акции от много по-голям размер, отколкото поотделно. Връхната точка на неговия проект трябваше да бъде едно нападение срещу богатия град Маракайбо, но той признаваше, че за тази цел ще бъдат необходими най-малко шестстотин души, а те не можеха да превозят толкова хора с двата кораба, които имаха на разположение. Затова трябваше предварително да завземат още няколко кораба.
Капитан Блъд не се съгласи веднага, защото не хареса Левасьор. Но предложението му се понрави и той прие да го обмисли. По-късно Хагторп и Волверстон, които не споделяха личното му отношение към французина, оказаха силен натиск върху него и след седмица между Левасьор и Блъд бе сключен договор, подписан от тях и от избрани представители на двата екипажа, както беше прието в подобни случаи.
В договора се предвиждаше освен другото, че ако двата кораба се разделят, след това ще бъде дадена сметка за взетата плячка и корабът, който я е взел, ще задържи три пети от нея, а две пети ще предаде на съдружника си. Тези части трябваше после да се поделят между членовете на екипажа на всеки кораб съгласно договорите, сключени от капитана с хората му. В останалото договорът съдържаше всички обичайни точки, включително и точката, че всеки член на екипажа, който бъде уличен в укриване на някаква част от плячката, независимо дали е нещо скъпо, или само една песета, ще бъде обесен незабавно на мачтата.
След като всичко беше уговорено, пиратите започнаха да се готвят за излизане в открито море, а в навечерието на отплаването Левасьор едва не беше застрелян при романтичния си опит да прескочи оградата на губернаторската градина, за да се прости с влюбената мадмоазел Д’Ожерон. Пазачите на губернатора стреляха два пъти срещу него из засада в уханните храсталаци и той се отказа от намерението си, отдалечи се и се закле, когато се върне, да вземе съвсем други, решителни мерки по този въпрос.
Същата нощ той спа на кораба, който с характерната за него пищност на изразяване бе нарекъл „Ла Фудр“45. На следващия ден прие капитан Блъд и го приветствува с полунасмешка като свой адмирал. Ирландецът беше дошъл да уреди някои последни подробности; нас ни интересува само, че бе постигнато споразумение в случай на раздяла по някаква случайност двата кораба да се съберат колкото е възможно по-скоро в Тортуга.