Още преди да вдигнат котва, той вече проклинаше в душата си съдружието, което бе сключил, и търсеше начин да се измъкне. Предположенията на Каюзак бяха правилни — Блъд нямаше да позволи в негово присъствие да се извърши насилие над холандеца, но това можеше да стане в негово отсъствие и след като всичко бъде свършено, Блъд ще се види принуден да се примири, защото ще бъде късно да протестира.
Преди да измине и час, „Арабела“ и „Ла Фудр“ се отправиха заедно в открито море. Когато видя своя съдружник да вдига котва преди определеното време, капитан Блъд прие да го последва, без да разбира причините за промяна в техните планове.
Холандският бриг се виждаше през целия ден, а надвечер се смали в малко петънце на северния хоризонт. Курсът, определен от Блъд и Левасьор, лежеше на изток, покрай северните брегове на Хаити. В течение на нощта „Арабела“ продължи да се придържа към този курс и на разсъмване се оказа сам. Под прикритието на нощта „Ла Фудр“ бе изменил своя курс на североизток и бе вдигнал всичките си платна.
Каюзак се опита да протестира още веднъж.
— Върви по дяволите! — му отговори Левасьор. — Корабът си е кораб, независимо дали е холандски, или испански, а в момента ние се нуждаем от кораби. Това е достатъчно за екипажа.
Помощникът му не каза нищо повече. Но той беше зърнал писмото и знаеше, че истинската цел на неговия капитан беше момичето, а не корабът. Той кимна мрачно с глава и поклащайки се на кривите си крака, отиде да даде необходимите нареждания.
Утрото завари „Ла Фудр“ на около една миля от холандския бриг. Видът му обезпокои хората на „Джонгроув“. Отговорен за тази тревога беше братът на мадмоазел Д’Ожерон, който бе познал кораба на Левасьор. Пиратите видяха как на „Джонгроув“ вдигат всички платна в безуспешен опит да избягат. Тогава пиратският кораб зави леко надясно и подгони холандеца, докато застана в положение, откъдето можеше да даде предупредителен изстрел напреки на неговия курс. „Джонгроув“ се обърна с кърмата си към тях и откри огън от задните оръдия. Малокалибрените му ядра минаваха през платната на „Ла Фудр“ и им нанасяха незначителни повреди. Последва кратка битка в движение, при която холандският бриг успя да изстреля един бордов залп.
Пет минути след това двата кораба се доближиха и абордажните куки на „Ла Фудр“ се вцепиха в „Джонгроув“, а пиратите се изсипаха шумно на палубата му.
Капитанът на холандския бриг със зачервено лице беше застанал пред другите, а близо до него стоеше елегантен бледолик младеж, в когото Левасьор позна своя бъдещ шурей.
— Капитан Левасьор, това е нечувана наглост, за която ще отговаряте. Какво търсите на борда на моя кораб?
— Отначало търсех само това, което ми принадлежи и което ми бе отнето. Но щом избрахте пътя на войната и започнахте да стреляте по нас, като с огъня си причинихте известни повреди на кораба ми и убихте петима от моите хора, то вашият кораб е военна плячка.
От перилата на кърмовата каюта мадмоазел Д’Ожерон гледаше надолу с пламнал поглед и затаен дъх към своя любим герой. Застанал там властен, смел и красив, той й се струваше въплъщение на героизъм. Левасьор също я видя и с радостен вик се втурна към нея. Холандският капитан се изпречи на пътя му и вдигна ръце, за да го спре. Левасьор не започна да спори с него; нямаше търпение да стигне при възлюблената си. Замахна с алебардата47, която носеше в ръка, и холандецът се строполи облян в кръв, с разцепен череп. Нетърпеливият любовник прекрачи трупа и продължи със светнало лице.
Но мадмоазел Д’Ожерон се отдръпна ужасена от перилата. Тя беше висока, стройна девойка, готова да се превърне в прелестна жена. Едри къдри блестяща черна коса заобикаляха лицето й, което имаше цвят на стара слонова кост. Изразът на високомерие се подсилваше от спуснатите ресници на големите тъмни очи.
Любимият й се намери до нея с един скок. Той захвърли настрана окървавената алебарда и разтвори ръце, за да я поеме в прегръдките си. Но дори и в неговите обятия, от които не можеше да се освободи, тя продължи да се дърпа и високомерният израз на почти съвършеното й лице се замени с гримаса на ужас.
— Моя, най-после си моя, въпреки всичко! — извика той възторжено и театрално, като истински герой.
Но тя се опита да го отблъсне, опря ръце в гърдите му и едва промълви:
— Защо, защо го уби?
Той се изсмя, както се полагаше на герой като него, и й отговори със снизхождението на бог към простосмъртен:
— Той стоеше между нас. Нека неговата смърт послужи за символ за предупреждение. Нека го помнят всички, които застават помежду ни, и нека се пазят.