Волверстон се изсмя. Каюзак избухна гневно:
— А, дявол да го вземе! Ти се смееш, животно? Смееш се! Кажи ми тогава как ще излезем оттука, ако не приемем условията на испанския адмирал?
Сред пиратите в подножието на стъпалата се разнесе гневен одобрителен шум. Единственото око на огромния Волверстон се завъртя страховито и той сви големите си пестници, сякаш щеше да удари французина, който ги излагаше на опасност от бунт. Но Каюзак не се уплаши. Настроението на хората му даваше кураж.
— Мислиш, може би, че този твой капитан Блъд е сам господ-бог. Че може да прави чудеса, а? Смешен е, да знаеш, този капитан Блъд с фасоните си и…
Той замлъкна. В този момент от църквата бавно излезе капитан Блъд. Заедно с него вървеше здрав, дългокрак французин — морският вълк Ибервил. Въпреки младостта си Ибервил си бе спечелил славата на пиратски вожд още преди да загуби собствения си кораб и да бъде принуден да служи под началството на Блъд. Капитанът се приближи към спорещите, като се облягаше на дългия си абаносов бастун; лицето му беше засенчено от широкопола шапка с пера. Във външния му вид нямаше нищо пиратско. Много повече приличаше на човек, който се разхожда по Пел Мел49 или по Аламеда50 — по-скоро по последната, защото елегантният му костюм от виолетова тафта със златошити илици за копчетата беше по испанска мода. Но дългата, здрава бойна шпага, отметната назад от лявата ръка, която почиваше на дръжката й, променяше това впечатление. Шпагата и стоманените очи издаваха авантюриста.
— Намирате ме смешен, а, Каюзак? — каза той, когато се спря пред бретонеца, чийто гняв сякаш се беше изпарил. — А за какъв трябва да ви считам вас? — Той говореше тихо, почти уморено. — Вие разправяте на хората, че сме се забавили и че това забавяне е довело до сегашното опасно положение. Но кой е виновен за забавянето? Цял месец се занимаваме с нещо, което би трябвало и щеше да бъде свършено за една седмица, ако не бяха вашите грешки.
— О, боже мой! Аз ли съм виновен, че…
— Да не би някой друг да е виновен, че заседнахте с „Ла Фудр“ на плитчината в средата на езерото? Не приехте лоцман. Сам знаехте всичко. Не мерихте дълбочините дори. В резултат загубихме три твърде ценни дни, за да докараме лодки и да вземем хората и багажа ви. Тези три дена дадоха на жителите на Гибралтар време Да чуят за нашето идване и да избягат. Поради това трябваше да преследваме губернатора до проклетата му крепост на острова и за да я превземем, загубихме 15 дни и стотина души. Ето защо се забавихме и испанската флота бе повикана от Ла Гуайра от кораб на бреговата охрана. А ако не бяхте загубили „Ла Фудр“ и намалили по този начин нашата сила на два кораба, дори сега щяхме да опитаме да си пробием път, и то с доста голяма надежда за успех, а вие си въобразявате, че имате право да се заяждате и да ни укорявате за това положение, което е резултат на собствената ви глупост.
Надявам се, че ще се съгласите с мене, ако нарека сдържаността с която говореше Блъд, удивителна, още повече, че испанската флота, която пазеше изхода от голямото езеро Маракайбо и чакаше спокойно там капитан Блъд с увереност, основаваща се на огромното й превъзходство, се командуваше от най-злия му враг — испанския адмирал дон Мигел де Еспиноса и Валдес. В допълнение на дълга към родината адмиралът имаше, както знаете, някои лични причини да желае срещата с Блъд заради историята на борда на „Енкарнасион“ от преди една година и смъртта на брат му, дон Диего. С него плаваше и племенникът му Естебан, който жадуваше за отмъщение повече от самия адмирал.