Колкото човек се приближава към Френска Гвиана, девствената гора добива все по-страшен вид. Дървесата стават така гъсти, че слънчевите лъчи не могат да проникнат през листния покрив на гората. Затова в тези гори владеят вечен полумрак и влага. Там се намират известните блата на Френска Гвиана, препълнени с безбройни опасни животни.
Далече от блатистата област на Френска Гвиана, там, където се съединява райската гора с Бразилия и където романтичността и девствеността й пленяват човешкото око, през едно горещо утро четирима души бяха легнали под сянката на гигантско мангово дърво. Големите му корени приличаха на нокти на фантастично същество и се простираха до едно малко застояло езеро. Изглежда, че пътниците нарочно бяха избрали това място край езерото, защото там беше по-прохладно, отколкото в гъстата девствена гора. Те бяха легнали върху вълнени постелки, навярно с намерение да прекарат горещия ден в сън.
Сред пътниците веднага се познаваха Алиса и Херманса. Пътуването през девствените гори бе направило американката още по-свежа и пъргава. Красивите й сочни страни бяха покрити с нежна руменина, а от полузатворените й очи понякога блясваше лъч на енергия и решителност. Спящата до нея Херманса обаче изглеждаше болнава. Лицето й бе бледо и посърнало, а очите й — заобиколени от тъмносини кръгове. Тя спеше неспокойно. От време на време прошепваше някоя дума или се стряскаше. Студена треска мъчеше болното й тяло. Тази пожертвувателна жена, искрена и вярна съпруга, която се изложи на най-големи опасности и обходи страшните бразилски гори, за да намери обичния си мъж и да го избави от пленничеството, се разболя опасно. От една седмица страдаше от треската, която често покосява чужденците в Бразилия, мъчи ги с месеци, докато най-после ги умори.
Малко настрана от жените спяха двама мъже. Единият от тях — рус великан — хъркаше толкова силно, че плашеше малките птички из шубраците. Това бе Клаус Грот, капитанът на парахода „Бригита“, останките на който се намираха на морското дъно.
— Проклети Равелак! — мърмори спящият и се обръща тежко на другата си страна.
В съня си, както и в будно състояние, капитанът се занимаваше постоянно с мизерния престъпник, който потопи парахода му. От оня миг, когато видя гибелта на „Бригита“, този добродушен германец мислеше само за отмъщение. Клаус Грот очакваше походът през бразилските гори и блата към Каена да доведе не само до освобождаване на нещастния капитан, но до отмъщаване на подлия Равелак, който, след като избяга от „Бригита“ със спасителна лодка, без съмнение се криеше някъде из тия места.
В неспокойните си сънища добрият германец често биеше наоколо с юмруци и понякога удряше спящия до него съсед, не друг, а Емил фон Пикардин, който се намираше постоянно в опасност да получи юмручен удар, предназначен всъщност за предателя Равелак.
Съвсем други бяха сънищата, които вълнуваха душата на Емил. Пред него се появяваше прелестно момиче с нежно, мило лице. Младежът чуваше сладостен глас. Той слушаше нежно звучна песен от руската степ, песента, която някога плени сърцето му.
Емил фон Пикардин сънуваше Павловна. Неговият полубуден дух виждаше там, в бразилската девствена гора любимата си и чувстваше, че я държи в обятията си и я притиска сладостно до гърдите си, сякаш е вече негова съпруга. Той вярваше, че Павловна се намира в Париж, обкръжена от блясък и богатство. Живееше с надеждата, че нейната красота, нейната чистота и девственост се закрилят от любящ баща!
Лека ръка го побутна по рамото и той се събуди от сладките си сънища. Клетият Емил се намираше в девствената гора на Бразилия, а Павловна беше далеч от него. Над него се бе надвесила Алиса Тери.
— Бароне, извинявайте, че нарушавам съня ви — каза американската детективка, — но трябва да говоря нещо с вас докато приятелите ни още спят.
Пикардин стана веднага.
— Госпожице Тери — разсъни се начаса той, — говорете, ще ви изслушам внимателно, тъй като от вашето лице виждам, че ще ми съобщите нещо важно.
— Не се лъжете — кимна американката — и може би сте разбрал, че се касае за Херманса.
— Нашата приятелка е болна — въздъхна баронът тежко.
— Горката е толкова болна, че не може да продължава пътешествието. Страда от треска и ако продължим с нея, значи да си играем с живота й!
— Какво да се прави? — възкликна Емил фон Пикардин.
— Трябва да се върнем в Пара2, откъдето тръгнахме.