Бижу беше паднал до краката на Ева и се свиваше като смазана змия в предсмъртни мъки.
— Бедно момиче, ти пострада вместо мене — извика майорът и се впусна подир убиеца.
Но слепият вече не се виждаше. Той бе изчезнал. Като че ли земята го бе погълнала.
Престъпникът беше избрал страшен начин за спасение. Когато чу предсмъртния стон на Бижу, той разбра веднага, че е изгубил водача си и е останал беззащитен срещу нападателя. От моста се чуха гласовете на няколко минувачи. Те бяха чули вика на майора и бързаха към мястото на престъплението. Мъртвешката глава се разтрепера. Обзе го страшно отчаяние. Престъпникът знаеше, че е загубен, че животът му ще свърши под гилотината. Но в следната минута му хрумна друга мисъл. Престъпникът се сви на кълбо, търкулна се надолу към реката и се хвърли безшумно към вълните на Сена. Той потъна, но след малко се появи над водата и заплува в тъмнината, проклинайки слепотата си, докато си спомняше с ужас последните думи на Бижу: „Ти уби собствената си дъщеря!“
Такова страшно отчаяние обзе слепеца, че реши да сложи край на ужасния си живот и да намери гроба си на дъното на реката. Но в следния момент клетият захвърли това благородно решение и напрегна всичките си сили, за да се избави. Изглежда, че на това обезобразено мизерно тяло, лишено от зрение, нос и уши, животът беше мил и скъп.
Слепецът размахваше ръце и пореше водата. Тъмнината на нощта го прикриваше с черните си криле и никой не можа да съгледа беглеца. Но Мъртвешката глава изведнъж попадна в такова бързо и силно течение на реката, че не можа да му противостои, макар и да притежаваше исполинска сила. Престъпникът цепеше като бесен струите, но всичко беше напразно: течението го отвличаше все повече, а силите му постепенно го напускаха. Гърлото му се стегна от страх и ужас. Той усещаше, че кръвта замръзва в жилите му, че е загубен. Опита с всички сили още веднъж да изплува и този път сполучи да преодолее силата на течението. Тялото му се впусна през вълните и започна да се приближава към отсрещния бряг. Радостно чувство обзе престъпника, когато усети, че е избавен, в следния момент последва трясък и глух удар. Мъртвешката глава се вдигна над водата и сетне потъна бързо, като че ли на краката му беше прикачено олово. Беше се блъснал със страшна сила в лодката, която преминаваше безшумно край него. В нея се намираха двама лошо облечени мъже и гребяха бавно с веслата. Изведнъж нещо силно удари лодката и тя се наклони. Двамата скочиха бързо от местата си едва запазиха равновесието на лодката. В същото време единият от тях, младеж с грозно грапаво лице, извика:
— Ей, Соломон, там има келепир за нас. Струва ми се, че е удавен човек. Видя ли как потъна пред очите ни?
— Да, видях — отвърна Соломон Дулсети, лихварят и обирачът на мъртвите, и се наведе над водата, за да проникне с поглед под тъмната повърхност, — но дали беше мъртвец или жив човек,,това не мога да ти кажа. Драги Лейб, за подобни работи не се грижа. Ако още не е мъртвец, ще го направим. Доктор Триколет иска труп и ние ще му го доставим.
— Ето че се подава пак — прошепна младият Лейб и посочи нещо, което се подаваше над водата.
— Хвърли въдицата!
Във въздуха пропищя оловото, вързано на дълга връв, в края на която се намираше голяма остра въдица, каквито се употребяват при лов на големи риби. Въдицата попадна в брадата на разбойника и се заби дълбоко в плътта му.
— Дърпай! — заповяда Соломон Дулсети.
Трупът заплава безводно и стигна до лодката. Двамата евреи се наведоха, хванаха го и го изтеглиха. Същата лудост, която го обхващаше всякога, когато се намираше близо до смъртник, отново обзе Соломон. Старият евреин клекна до мъртвия и започна да го опипва с треперещите си ръце.
— А, какво е това? — сепна се той поразен. — Трупът е без нос, без уши, дори без очи. Дали рибите са се угощавали с него? Лошо! Доктор Триколет иска за парите си здрав, запазен труп. Лейб, донеси фенера!
— Чичо Соломон, почакай само минута — помоли момъкът. — Нека си измъкна въдицата. О, не било лесно. Ей сега ще ти светна.
Грозният момък извади от дъното на лодката малък фенер, отвори капака му и треперлив лъч освети тялото на удавения.
Соломон Дулсети хвърли бегъл поглед към отвратителното лице на удавения и изведнъж извика дрезгаво:
— Боже, това е Мъртвешката глава! Кълна се във Всевишния, че е Мъртвешката глава!
Старият евреин поглади козята си брада и после се обърна към младия Лейб — най-стария син на сестра му Себа. Госпожа Себа Лебел живееше в Броди3 и бе дошла от няколко месеца с детето си в Париж, за да може то да изучи занаята на почтения си чичо.