Новината за нападението върху станцията се разнася по жиците на телеграфа още същия ден до Цариград и Одрин. Барон Хиршовата железница е частно немско предприятие, Хумберт е поданик на велика сила и произшествието с него излага във висша степен вилаетските власти в Одринско като неспособни да осигурят безопасността на чуждите поданици в империята. Високата порта беснее и с право, че толкова години местните власти не могат да се справят с един бунтовник, та нека да е той Капитан Петко, и нарежда на Валията в Одрин непременно да се справи с хайдутина и да измие най-сетне нанесения публичен позор.
Вали паша се явява още на другия ден след нападението в Дедеагач с 2000 души редовна войска. Всички каймаками и кърагалари във Ференската, Еноската, Димотишката и Гюмюрджинската кааза са вдигнати на боен крак, а по селата са събрани башибозушки чети за преследването на разбойника. Християнските села са подложени на внезапен и страшен натиск да изкажат следите на бунтовника. Обявени са отново 5000 лири награда за оня, който помогне да се улови Петко — все едно мъртъв или жив.
Този истински военен поход срещу Петка продължава няколко седмици под ръководството лично на Вали паша с енергия и ожесточение, които нямат равни на себе си преди това. Балканът е претърсен храст по храст, шумка по шумка. Всички обори, зимници и плевни по селата, всички къшли и кошари из полето минават под зоркото наблюдение на полицията и войската. Вбесен, че така жестоко са му дърпали ушите в Цариград, Вали паша струпва ядовете си на кърагаларите и каймакамите, задето не са хванали досега „разбойника“, и ги заставя пеши да ходят с потерите, да им дойде „акълът в главата“. Еноският каймакамин Тахир бей взема на шега тая заповед и се явява пред Вали паша на кон, като предизвиква върху себе си бурния му гняв до такава степен, че пашата удря Тахир бей с камшика си пред очите на триста души.
Потънал в срам и обида, Тахир бей взема едно наистина чудовищно решение: да връхлети родното село на Петка — Дуганхисар, — да го подпали и срине, а жителите му да избие до един. Намерението на Тахир бея станало известно на Петка още на другия ден. Той изтръпва, че може да стане причина да се погуби цялото му родно село, затова моментално скроява един план за предотвратяването на тази беда.
По заповед на Петка цялата му чета навлиза в „Шейнаркурусу“, една уединена гора в околностите на Дуганхисар. Четниците откриват де е говедарят с говедата, заколват и одират пред очите му един вол, а след това Петко написва бележка до някой си Ибидаа в съседното село да му изпрати по говедаря сол и хляб.
Говедарят, който трябва да занесе проклетата бележка до Ибидаа, е като треснат:
— Та в селото е пълно с войска! — предупреждава той непредпазливия хайдутин. — Ще налетят и ще ви разкъсат мръвка по мръвка!
— Ти върви, като ти казвам! — викнал войводата, а който иска, нека да дойде! По-добре да загинем в бой, отколкото от глад!
Нямало какво да прави говедарят — тръгнал заедно с прясно одраната кожа, явява се при Ибидаа и му дава бележката на Петка. Няколко минути по-късно всички знаят къде се намира Петко и в каква беда е попаднал. Вали паша е луд от радост, че най-сетне докопал следите на разбойника. Той веднага се разпорежда войска, башибозуци и потераджии да тръгнат към Шейнаркурусу и безшумно издалече да я заградят. След като обсадният обръч бил готов, гъсти вериги от низ ами, башибозуци и заптии тръгнали да претърсват гората от край до край. Пушките били готови да пукат, а сам Вали паша, заобиколен от своите каймаками, чакал в края на гората изхода от поголовното претърсване. Проходили веригите цялата гора, срещали се, но от хайдутите — ни следа!
— Да се гледа по дърветата! — заповядал Вали паша.
Тръгнали отново веригите, тоя път с вперени в дърветата очи, гледали, обхождали дърво по дърво, но нищо не могли да видят освен гнезда. Няколко диви животни изрипнали от своите скривалища, колкото да стреснат претърсвачите, и толкоз. От Петко и хайдутите му нямало нито следа.
Загубил самообладание, Вали паша се развикал и събрал около себе си своите и местните първенци да обсъдят положението. Решили, че след като пред очите на всички е заграден, Петко войвода не може да бъде другаде освен в гората и ако не се намира на земята, нито по дърветата, то сигурно се е скрил с хората си в някоя подземна дупка, затова — нека да се запали цялата гора и невидимият Петко ще изрипне, ще не ще.
Поискано било телеграфическо разрешение от Цариград да се запали Шейнаркурусу, позволението не закъсняло и гората наистина била запалена от всичките й страни. Станал пожар нечуван и невиждан. Дърветата пукали, пращели и се стопявали в огнения океан. Димове до небето се извили и го запушили с тъмни сажди, а Вали паша, обиколен от своите хора, седял на една съседна височина и чакал кога ще изрипнат из огнените пламъци хайдутите.