Кой е Сенклер и какви са пружините, които го изхвърлят на историческата сцена през жежката, неспокойна пролет на 1878 година?
Тези тайнствени пружини са на първо място лични: Сенклер е син на англичанин и полякиня от богат благороднически род. От майка си той е трябвало да наследи едно много голямо имение в Полша, но руските власти конфискуват неизвестно по какви причини това имение и лишават по този начин младия Сенклер от майчиното му наследство. Амбициозен мъж — Сенклер не забравя никога това огорчение и намразва русите до смърт. Тая си омраза той пренася и върху българите, сред които идва да живее като английски консулски чиновник в Бургас през 1862 година. След известно престояване в Бургас той е повишен за консул и се установява във Варна. Бургас той обаче не забравил и с намерение някога отново да се върне там — купил си един чифлик в покрайнините на града.
Напук на тия негови желания обаче случва се Априлското въстание, а след това идва и Освободителната война. Угрозата отново да загуби своето имение и старата омраза против русите не оставят Сенклер на спокойствие и той взема доброволно участие във войната като офицер в турската войска. Идва обаче поражението на Сюлейман паша край Пловдив и започва отстъплението за към Цариград. Сенклер следва стъпките на своя злополучен пълководец и през Тополовския проход се озовава в Кърджалийските Родопи. Русите са победители, чифликът е отново загубен, а воюващите страни преговарят в Сан Стефано. Империята капитулира, но Сенклер не желае да се признае победен и опирайки се на неколцина местни кърджалийски турци — бабаити, първенци и дезертьори от войската, — той замисля своя противоруски и противобългарски бунт. Чувствата на Сенклер напълно съвпадат с държавната политика на Турция и нейните съюзници към разрушаване на Санстефанския мирен договор — чрез един „спонтанно възникнал“ въоръжен народен бунт — и той получава, макар и тайно, необходимата подкрепа. Планината по това време е пълна с дезертьори от турската войска, освободени пленници, беглеци от другите краища на страната и най-сетне — не малко вироглави местни мохамедани, които дори само от религиозен фанатизъм не желаят да останат като поданици на едно гяурско царство. Всички тия сили се събират под байрака на „Хидает“ бей (Правопътния), както го наричат турците. Той се обявява за главнокомандуващ на бунтовната войска и започва със своите отряди овладяването на опразнената от руските войскови части Източна Родопа.
Това е човекът, с когото трябва да премери силите си Петко войвода, когато се отправя към Димотишко. На 29 март той води „попътно“ сражение с едно отделение турска войска при Каракая, Ференско, и чак на 13 април в планината Китка, Димотишко, нашият войвода успява да срещне сенклеристите и да започне сражение с тях. Сенклеристите са истинска орда от около три хиляди човека, петнадесет пъти повече от двете Петкови стотици, но затова пък тая орда е много разнородна, без дисциплина и без спойка и шепата българи успяват да ги пръснат, а няколко десетки падат мъртви по баирите на Китка.
Две недели по-късно при Индере, Дедеагачко, в една нова кървава битка със сенклеристите.
падат 169 убити и ранени, от които — 19 убити и ранени българи. Този път между ранените е и самият войвода, но както се разбира — леко, щом като е могъл да участвува в следващото сражение с башибозука на Хидает паша при село Голям Дервент, Димотишко. В това сражение съотношението на силите е по-добро: Петко разполага с 400 души, а „генералът-спасител“ — с хиляда, българите оставят на полесражението убити и ранени — 11, а Сенклер — 35.
През цялото време на тази битка Петко търси да открие самозвания паша Сенклер, но това по няколко причини е напразно. Първо — предпазливият полковник никога не влиза в битка начело, както се бие Петко войвода, а ги направлява по чертежи, затулен в своята палатка. И, второ: по същото време, когато се разразява боят при Голям Дервент, 6 май (Гергьовден) 1878 година, Хидает паша е вече заминал към Смолянския край, за да подготви решителното свое настъпление към Пловдив.
Това настъпление започва на 10 срещу 11 май. На 12 май метежниците влизат в Чепеларе и продължават на север. Българомохамеданските села от поречието на Чая и Въча падат едно след друго в ръцете им, докато на 20 май в една среща с руските войски в околностите на Хвойна те претърпяват пълно поражение и се разбягват из горските усои на Родопите. Сенклер обаче си остава жив, продължава да подклажда бунта и да застрашава — този път — християнските села около Ивайловград, което става причина за ново, невероятно и все пак истинско приключение на Петко войвода в борбата му със сенклеристките метежници.