Събитието започва с това, че на 15 май в руското комендантство в Одрин се явяват неколцина селяни от гръцкото село Плевун и се оплакват на коменданта, че башибозуците се канели да нахлуят в селото им, да го разграбят и опустошат. Комендантът бил готов да се притече на помощ на тези нещастници, но се оказало, че селото Плевун не е в руската зона, а се намира зад демаркационната линия, където руска войска не можела да отиде. Оставало само един начин да бъде предотвратено кръвопролитието, като се изведе населението от заплашеното село и му се даде възможност да премине в безопасната за него руска зона.
Кой обаче да го изведе?
Задавайки си този въпрос, руският военен комендант веднага се досеща за Петко войвода и му възлага спасяването на Плевун. За такава мирна акция комендантът сметнал, че Петко трябва да отиде сам, придружен само от четирима казаци. Петко за всеки случай взима още двама от своите момчета и с тая малка дружина се отправя на път за към Плевун. Преди да тръгне, по силата на хайдушкия инстинкт, войводата поръчва на дружината да бъде готова за всеки случай и съобщава къде ще се намира той през следващите няколко дни.
По пътя конната дружина се увеличава с трима гърци, граждани на Одрин, търговци на тютюн, които пътували въоръжени с мартинки, също за Плевун, по тяхна си търговска работа. Десетте конници на 20 май пресичат демаркационната линия, пристигат в Плевун тихо, мирно, без никакви подозрителни срещи.
В селото е тихо и спокойно. Още с пристигането си войводата събира първенците, известява им кой е, с каква мисия е дошъл при тях и предлага, ако те наистина се смятат застрашени, да ги поведе незабавно към руската зона, където ще бъдат в пълна безопасност. Попът и старейшините отговарят, че те ще обсъдят това предложение заедно със селяните на другия ден, когато всички щели да се съберат на тържествена литургия в селската черква по случай празника „Свети Костадин“. И тогава щели да решат: да останат или ще следват пратеника на руския комендант.
Нощта минала спокойно. На заранта рано започнала тържествената литургия, но когато тя била вече в разгара, през вратата отвън се втурнало едно подплашено овчарче и донесло грозната вест, че башибозукът приближава селото и го загражда. Литургията секнала, писнали жените, заскубали си косите, а мъжете, загубили ума и дума, се юрнали да излизат. Петко, който също се намирал в черквата, им извикал да не мърдат, а след това заповядал на мъжете да усмирят жените и децата, докато се види каква е работата. Войводата изтичал навън от черквата и с няколко скока се покатерил на камбанарията, за да огледа оттам какво е положението. Още с първия поглед той разбрал, че работите наистина вървят на лошо: от всички страни към селото се стичали въоръжени настръхнали башибозуци и вече сключили обръча около Плевун, постепенно, макар и бавно, го „сгъстявали“.
Войводата, разбира се, можел да си пробие път и да изчезне, но да изостави на произвола на съдбата невъоръжените и беззащитни хора той не помислил. Имало само един изход за спасение: да прибере всички селяни зад каменните зидове на черквата, а сам той с въоръжените мъже да се бие, докато пристигне помощ.
Първата работа на войводата е да изпрати известие за тежкото положение, в което са попаднали жителите на Плевун, и да иска подкрепа. Той написва четири бележки до най-близкия руски военен пост и ги предава по една на всеки от четиримата казаци със заповед да препуснат едновременно конете в различни посоки и всеки по свой път да се мъчи да занесе връченото му известие. Казаците възсядат конете, прекръстват се и след малко Петко успява да види как те в луд кариер се врязват в гъмжилото на башибозука. Залп от изстрели избухва едновременно на четири места. Но дигналият се пушечен дим не позволява на войводата нищо повече да види.
След изпращането на казаците започват приготовленията за посрещане на враговете. В двора на черквата има струпани дъски и греди за постройка на училище — отлично средство за залостване на вратите и барикадиране слабите места. Беззащитното население остава вътре в черквата, а вън на двора излизат само неколцината въоръжени мъже: тримата търговци и Петковите двама четници. След като заповядва на своите хора да стрелят само отблизо и на „месо“, самият войвода се качва на камбанарията, за да ръководи неравната битка.