Вече се смрачава, когато и последният башибозук напуска селото и настъпва нощта. Заедно с мрака на тази чудна майска нощ идва и сгодната минута за спасение на обсадените плевунци. Петко слиза от камбанарията, раздава на мъжете изоставеното от башибозуците оръжие и дава заповед на селяните да го следват, ако искат да се спасят. Той с двама от четниците води, върволицата го следва, а най-отдире неколцина въоръжени мъже образуват ариергарда на необикновеното нощно шествие. Между къщите и през градините нещастните плевунци скоро се озовават вън от селото и поемат през полето към руската зона. След два часа усилен ход те срещат двестате Петкови момчета, които, получили известието на войводата по единствения оцелял казак, бързат да му се притекат на помощ. Върволицата плевунци е поверена в ръцете на добри водачи да ги заведат, където трябва, а Петко, макар и ранен, вбесен от коварното и безпричинно нападение на башибозука върху беззащитното село Плевун — решава сам да поведе дружината и да разгроми Сенклеровата орда, докато е близо.
В усилен ход Петковата чета влиза в Плевун, за да го свари в пълно запустение. Нито един човек не е останал там, нито един не е влязъл. Единствените признаци за живот са воят на подушилите кръв селски псета и ревовете на неприбрания селски добитък. Дружината подминава запустялото село и чак призори успява да настигне и сгащи башибозушката орда между селата Мусел им и Демирлер. Нападението е неочаквано, схватката е ожесточена и кръвопролитна. Опитни в засадите, ловки и смели, Петковите момчета нападат стремително и вкупом като юмрук, който разбива лепкавата каша на Сенклеровата сган и я разпръсква из полето. След това започва кървава гонитба, която завършва с разгромяването на цялата орда.
Когато слънцето изгрява на двадесет и първи май, битката е свършила, а на полесражението лежат двеста башибозушки трупа, между тях и неколцина Петкови четници. След този гръмотевичен и предизвикан удар върху сенклеристите те вече не се появяват в този район, а метежът им „завлича силите си“ към Кърджалийско, за да изчезне заедно със своя предводител преди настъпването на есента.
Що се отнася до ранения войвода, качен върху една бърза кобила, реквизирана от Демирлер, той заминава за Одрин и там от 22 май до 24 юни прекарва на лечение в руския воемен лазарет, докато зараснат тежките му рани.
СБОГОМ, ТРАКИЯ!
Не минават десетина дни от оздравяването на Петко войвода и ние го виждаме вече в руска военна униформа начело на дружината отново да шета из Дедеагачко. На 5 юли той влиза в бой с части от Сенклеровите шайки, без да подозира, че това ще да е последната битка в родния му край, защото събитията, които следват около средата на юли, диктуват оттеглянето на Петка от Тракия и препращането му в Средните Родопи, където започва нова борба.
Какви са тези събития? За какво е новата борба?
Главното, злощастно — може да се нарече — събитие е Берлинският договор от 13 юли 1878 година, който раздробява Санстефанска България на две и поставя границата й с Турция през средата на Родопите. Тепърва международните комисии ще установяват точно где минава граничната линия, а през това време в тъй наречената „неутрална зона“ в Централните Родопи след разгромяването на Сенклер започва едно опасно между-царствие и заплаха от избухването на среднородопска кървава междуособица сред местното население.
Причина за тая междуособица на първо място е сепаратизмът на част от мохамеданските села по течението на Въча, които под влиянието на всесилните в турско време тъмръшки аги не желаят да се включат в границите на Румелия. С подобни настроения се заразяват и някои по-активни фанатизирани елементи сред българомохамеданското население от другите краища и села в противовес на християнското население от всички краища на Родопите, което се ужасява от мисълта, че след като за кратко макар е вкусило от свободата — то ще трябва да сложи врата си под робския ярем.
Руските войски не могат да вземат участие в тази противоречива, сложна и драматична борба на местното население срещу решенията на Берлинския конгрес, а самото население — без военен опит и бойни ръководители — не може да се справи с враждебните мохамедански сили, които имат и повече бойно самочувствие, и повече оръжие. Ето защо руското командуване решава и този път да си послужи с добре познатия му вече Петко войвода. Това е причината, задето веднага след оповестяването на берлинските решения Капитан Петко напуска родната си Тракия и заминава за Пловдив, а оттам за Средните Родопи, където започва една нова героична страница от дълголетната негова борба за освобождаването на този край.