По-голяма част от казаното за Райчев намираме в многократно споменаваните досега спомени на Константин Божков, което ни задължава да кажем няколко думи и за техния автор и произход.
Спомените на К. Божков (общо 60 машинописни страници) са останали в ръкопис у неговите наследници, които имаха любезността да ги предадат през 1975 г. в документацията на списание „Родопи“, без да поискат никакво заплащане. Голяма част от тези спомени се препокриват с писаното за Петко войвода от първите му биографи, но и малкото ново в тях е ценно за бъдещите животописци на Войводата.
Преди да се запознае с Капитана К. Бошков е бил на работа в Русе. За Варна заминава през есента на 1891 г. На тръгване той бил изпратен от двамата стари войводи Филип Тотю и Христо Македонски, които проводили много здраве на „Капитан Петка Киряков войвода“. Божков попитал своите изпращачи кой е този Капитан Петко, а Христо Македонски отговорил:
„И ний сме войводи, но Капитан Петко е голям войвода. Ний на Петка шапка снемаме. За него ще узнаете много работи във Варна.“
„Нека си призная (пише по-нататък Божков), аз имам слабост да се възхищавам от самородните, самоотвержени борци, да рабея пред техните безкористни жертви пред олтара на отечеството, да ги обожавам за техните човеколюбиви дела. И ето, случи ми се един ден да видя Петка Кирков в една пивница близо до военния клуб.“
Божков се представил на Капитана и му предал Филип Тотювите и на Македонски поздрави. В отговор на това Капитан Петко благодарил леко засмян и с един не тъй сърдечен отговор: „Благодаря ви за поздрава им. . .“ Докато разговаряли, Божков разгледал прочутия Войвода и след това отбелязал в дневника си, че той е „на около 50-годишна възраст, по-висок от среден ръст, с черни мустаци и коси, с мургаво лице, силни ръце, с приятен глас, а в разговор — учтив и приятен събеседник“.
След тази първа среща Божков намерил и други случаи да се види с Капитана, ходил дори у дома му и се запознал с „втората му добродушна, гостоприемна съпруга Радка от гр. Казанлък, сестра на стария учител, общественик и писател Иван Кравков“.
При тези срещи Божков непрекъснато го подпитвал за живота и подвизите му, но се оказало, че Войводата е „много скритен, таен и нищо не може да се извади от устата му“. В един разговор Божков попитал най-сетне, защо Войводата сам не седне да си напише спомените, както са вече сторили това негови другари като Филип Тотю и Македонски „за памят и назидание на подрастващите поколения“, но Петко кратко и ясно отговорил:
„Че ако съм бил действувал някога с оръжие в ръка за защита на нашите братя против подтисника враг, нима сега аз трябва да действувам с перо? Моите деяния, ако таквиз съм вършил в султанско време, няма да ги чуете от мене, а ако желаете да ги узнаете и научите, то ще ги чуете от други.“
Така пропаднали усилията на добронамерения почитател на Капитана да чуе от собствените му уста какво е прекарал и препатил като хайдутин и комита поради упорития му отказ да разказва за себе си. Нещо повече, в едно време на усилено саморазхвалване (каквото е било времето около 1900 година, когато поборничеството се било вече до домогнало до една по-висока обществена оценка), Петко, изглежда, съзнателно е избягвал да говори за своите подвизи, за да не влиза в числото на онези, които превръщали своето поборничество в поминък.
Дори първият биограф на Капитана, родопският книжовник Христо п. Константинов, който написал две книги за него (едната през 1885 г., другата през 1889 г.) не е могъл да откопчи от устата му нито една дума, а събирал материали чрез странични хора. Въпреки че двамата си пишели писма и поп Константинов често го подканвал да проговори, а когато бил арестуван Капитана в София, той подел неговата защита. Въпреки това Войводата не нарушил мълчанието си и двете книги на Константинов излезли със сума грешки.
Мисля, че и другият от ранните биографи на Войводата, Филип Симидов, не е успял да вземе данните за своя очерк, посветен на Войводата от самия него, ако се съди по някои явни несъобразности между разказа на Капитана пред Шишкова и писаното от Симидов.
Ето защо всяко странично докосване до съдбата на Капитан Петко войвода (става дума за докосване от първа ръка) не бива да се пренебрегва. В тоя смисъл своя ценност имат и спомените на Надка Стамова Морава, 77-годишна от Пловдив, озаглавени