Така стояха нещата, когато станаха ония работи, за които разправихме в предидущата глава.
С идването си в крепостта, славонците оставиха алебардите си, които не им бяха нужни сега, и се заключиха зад малкото още останали зъбци на стените. Те заредиха мускетите си, докато канонерите, почти всички моряци от венециянската флота, започнаха да обстрелват неприятеля.
Въпреки грижливите предупреждения на подпоручика си, капитан Темпеста бе отишъл до края на укреплението и бе се закрил зад един полуразрушен зъбец, който при всеки топовен гърмеж все повече рушеше.
Жените на Фамагуста, без страх и ропот, неспирно вършеха работата си и хвърляха камъни и земя в подножието на укреплението.
Капитан Темпеста гледаше тъпо и неподвижно към грамадния лагер на турците, осветен от огньове.
Изведнъж някой леко бутна лакътя му и един глас с чисто неаполитански диалект докосна ушите му:
— Тука съм, господарке!
Младежът бърже се обърна. Той смръщи челото си и остана поразен.
— Ти, Ел-Кадур? — зачуден запита той.
— Да, господарке.
— Тихо! Така не трябва да ме наричаш. Никой тук не трябва да знае коя съм аз.
— Да, господарке — господарю, исках да кажа.
— Пак забъркваш езика си! Ела!
Той дръпна човека със себе си и го заведе в един от сводовете, който слабо се осветяваше от един факел. Чужденецът бе висок и сух, кожата му бе с бронзов цвят, чертите на лицето твърди, носът остър, а очите му малки и съвсем черни. Той бе облечен като бедуин от арабската пустиня; на раменете си носеше голяма, тъмна вълнена пелерина с качулка, на края на която висеше голям червен пискюл, а на главата си бяло-зелен тюрбан. На пояса му бяха затъкнати два дълги пищова с четвъртити дула, а настрани лъщеше ръчката на един ятаган.
— Е? — запита нетърпеливо капитан Темпеста, и очите му светнаха с особен пламък.
— Виконт Льо Хюсиер е жив, — отговори Ел-Кадур, — зная това от един капитан на везира.
— Да не би да те е излъгал? — запита младият капитан с трептящ глас.
— Не, господарке.
— Колко пъти ти казах да не ме наричаш господарке!
— Тук никой не може да ни чуе.
— И къде са го закарали? Знаеш ли това, Ел-Кадур?
Арабинът сви рамене.
— Не, господарке, това още не можах да узная; но надежда не съм загубил. Аз се сприятелих с един началник от войската, който, при все че е чист мохамеданин, унищожава бъчви кипърско вино и не го е еня нито за корана, нито за пророка. Някоя вечер ще успея да изкопча от него тайната. Кълна се, господарке.
Капитан Темпеста, или по-право, госпожа капитанката — бе приседнала на лафета на едно оръдие и покрила лицето си с ръце. Две сълзи бяха се търколили по бузите й. Тя бе побледняла като смъртник.
Суровите черти на лицето на арабина изразяваха неописуема мъка.
— Ако можех с кръвта си да възвърна спокойствието и щастието ти, бих бил само щастлив, господарке! — каза той след кратко мълчание.
Госпожа капитан Темпеста не отговори. Тя бе потънала в дълбоки размишления, които събуждаха болезнени спомени. Това личеше по тъжния израз на хубавото и лице.
— По-добре би било да не бях виждала Венеция, тази омайваща сирена на Адриатика, и да не бях напускала сините вълни на неаполитанския залив, — каза тя, като да говори на себе си. — Тогава сърцето ми нямаше да страда толкова много. Ах, тази вълшебна нощ по канала Гранде, между мраморните палати на венециянските благородници! Струва ми се, че това бе вчера. Красив, като бога на войната, стоеше той, изправен на гондолата, и ми се усмихваше. Той говореше вълшебни думи, които като божествена музика се вливаха в сърцето ми. И при това, той знаеше, че е избран да премери силите си с безчетната войска на неверниците; той знаеше, че тук ще го дебне смъртта, за да покоси младия и красив живот, и все пак, оплетен от моите погледи, той той се усмихваше.
— Значи ти много го обичаш? — запита арабинът, който мълчаливо слушаше, устремил поглед в нея.
— Дали го обичам? — извика страстно младата херцогиня. — Обичам, както любят жените на твоята страна!
— А може би и по-силно, господарке, отговори Ел-Кадур, стараейки се да прикрие тежката си въздишка. — Друга жена не би могла да направи това, което можа ти да направиш. Друга никоя не би напуснала красивия палат в Неапол, не би се облекла като мъж и образувала военна група със свои пари и не би се затворила тук, в този обсаден от стотици хиляди неверници град, за да чака смъртта.
— Но как можех да остана спокойна в бащиния си град, като знаех, че той е тук и е изложен на страшна опасност?
— И не вярваш ли, господарке, че един ден ще се изкатерят турците на укрепленията и ще се нахвърлят в града, яростни и жадни за кръв? Кой тогава ще те спаси, господарке?