И лодката си замина, като отведе гостите.
На другия ден в четири часа при кораба дойдоха няколко лодки, натоварени с риба, просо и живи гъски. Крузенщерн помисли, че тази провизия е донесена за продажба, и започна със знаци да пита за цената. Но японецът преводач, който се намираше на една от лодките, му обясни, че рибата, булгурът и гъските са изпратени от нагасакския губернатор подарък на руските моряци и не е нуждо да се плащат пари за тях. Всички на кораба се зарадваха много на този подарък, защото отдавна не бяха яли прясна храна.
След час пристигнаха нови гости, в малък шлеп, украсен с цветни знаменца. Този шлеп беше теглен на буксир от четири лодки. Гостите — секретарите на губернатора и началникът на града — се качиха на палубата, придружени от многобройна свита, между които имаше няколко музиканти, които непрекъснато биеха тимпаните. Крузенщерн поведе гостите в каюткомпанията. Те се държаха досущ както дошлите вчера офицери: началниците седнаха на дивана и запушиха, а подчинените останаха прави. Между подчинените имаше няколко преводачи и след десетина минути Крузенщерн успя да започне разговор.
Преди всичко той, разбира се, попита кога на руския посланик ще бъде разрешено да пътува за Йедо. Но японците заявиха, че на този въпрос може да отговори само правителството и че самите те нищо не знаят.
— Губернаторът още вчера изпрати в Йедо куриер със съобщение за вашето пристигане — казаха те.
Крузенщерн попита далече ли е от Нагасаки до Йедо и колко време е нужно на куриера, за да отиде и да се върне, но получи явно преувеличен и неопределен отговор.
— Много далеко. Вие ще трябва да почакате месец и половина-два месеца.
Крузенщерн знаеше, че всъщност Япония не е голяма и в нея не може да има много големи разстояния. Но японците всеки път му отговаряха така, че той не можеше да си представи географията на тяхната държава. Очевидно те считаха за военна тайна разположението на своите градове.
Тогава Крузенщерн започна да моли да разрешат на руските моряци да се разхождат по брега и да позволят на посланика Резанов до получаването на отговора от Йедо да живее в града.
— Ще обсъдим това. Ще предадем молбата ви на губернатора. Сега нищо не можем да ви обещаем — повтаряха японците.
Те не дадоха никакъв отговор и на въпроса, какво да правят с техните съотечественици, доведени от Русия. Секретарите на губернатора бяха важни господа и се мръщеха гнусливо, когато с тях заговорваха за бедните рибари, претърпели крушение край руските брегове.
— Нека засега поживеят на вашия кораб — казваха те. — Ако посланикът отиде в Йедо, той ще ги вземе със себе си. Ако ли пък посланикът не отиде в Йедо, ние ще успеем да решим какво да правим с тях.
Като поговориха половин час, секретарите на губернатора поискаха да им бъде предаден всичкия барут и всички пушки, намиращи се на кораба. Крузенщерн се колебаеше и не знаеше как да постъпи. Но като се посъветва с Ратманов и Ромберг, той реши да се съгласи с искането на японците: и без туй в това пристанище, заобиколено от японски батареи, „Надежда“ при сблъскване с японците ще бъде направена на парчета, ще бъде унищожена, дори и да й оставеха барута. Едно нещо той искаше да постигне на всяка цена — да не вземат пушките на шестимата моряци, които бяха почетна стража на посланика. След дълги спорове японците отстъпиха — оставиха пушките на шестимата моряци и малко патрони. Всичкият останал барут и всички останали пушки бяха свалени на шлепа и откарани.
— И все пак с нас постъпиха по-милостиво, отколкото с холандците — усмихвайки се, каза Ратманов на Крузенщерн. — Те не взеха шпагите ни.
На сбогуване с гостите Крузенщерн помоли да изпратят на кораба някакъв търговец, от когото да могат да купят провизии за екипажа, докато „Надежда“ стои в Нагасаки.
— Само холандците имат право да купуват провизии и стоки от нашите търговци — отговори първият секретар на губернатора. — С Русия ние още нямаме търговски договор и вие нямате право тук да купувате нищо. Всичко, каквото ви е необходимо, губернаторът ще изпраща безплатно.
Японските чиновници си заминаха заедно със свитата, но сега едва ли не всеки ден започнаха да посещават „Надежда“ разни високопоставени особи и Крузенщерн скоро свикна да посреща гости.
Моряците отдавна бяха запушили пукнатината в дъното на кораба и „Надежда“ беше готова за излизане в открито море. Но минаваха седмица след седмица, а работата почти не помръдваше от място. Изминаха месец и половина, докато губернаторът най-сетне се съгласи да задоволи молбата на Крузенщерн и да разреши на моряците да се разхождат по брега. Но, разбира се, той не им позволи да ходят, където си щат. За разходки на руските моряци на брега сред една поляна беше определено място от четиридесет крачки дължина и двадесет крачки ширина. Това място заградиха с дебела, здрава ограда и наоколо поставиха въоръжена стража. Моряците можеха да се разхождат там по измачканата трева около едно-единствено дърво. При това, когато лодката на „Надежда“ извозваше моряците до мястото за разходка, винаги я придружаваше цяла флотилия от лодки, пълна с войници. Естествено, че подобни предпазни мерки отнемаха всяко желание да излизаш на разходка и парченцето суша, определено за руските моряци, беше от полза само за един човек — за астронома Хорнер, който откара там своя телескоп и си устрои временна обсерватория.