На другия ден привечер Крузенщерн видя най-сетне протока Цугару, който отделяше Хонсю от Хокайдо, най-северния остров на Япония. Точното разположение на този проток тогава не беше още известно на европейците и затова Крузенщерн отдели целия следващ ден за изучаването му.
След това, като влезе пак в Японско море, той се отправи по-нататък, на север, покрай западните брегове на остров Хокайдо.
Тук вече бяха съвсем непознати земи. Всеки нос, всеки залив бяха за него изненада. Веднъж дори му се стори, че е открил нов проток, който разделя Хокайдо на две части. Ако това беше така, би трябвало да се признае, че Хокайдо не е един, а два острова. Две денонощия изгуби „Надежда“ за изследването на предполагаемия проток. Но в края на краищата се оказа, че това не е проток, а голям залив, който се врязва в сушата.
На 10 май „Надежда“ най-сетне достигна най-северната точка на остров Хокайдо и влезе в протока на Лаперуз, който отделя Хокайдо от Сахалин. Времето беше мъгливо и сахалинският бряг не се виждаше.
През цялото плаване покрай бреговете на Хокайдо Крузенщерн нито веднъж не забеляза на този остров човешко жилище и стигна до извода, че този голям японски остров е почти необитаем. А ако е така, кой може да му попречи тогава да слезе на брега?
И той започна да търси подходящ залив.
Залив се намери много скоро, съвсем подходящ за престой. Но в едно нещо Крузенщерн се излъга. Хокайдо беше обитаем. Когато „Надежда“ заобиколи носа и влезе в залива, насреща й излезе малка лодчица, в която седеше човек.
— Това не е японец — каза Ратманов, който гледаше през далекоглед.
И наистина човекът, който седеше в лодката, съвсем не приличаше на японец. Японците скубят брадите си, а този човек имаше голяма черна брада като лопата. Японците през всяко време ходят без шапки, а главата на човека в лодката беше покрита с широка конусовидна сламена шапка. Японците носят копринени кимона, а дрехите на човека в лодката бяха от самурови кожи. По външен вид той напомняше по-скоро камчатец, отколкото японец. Лодката му беше пълна с риба.
— Това навярно е космат айн — предположи Крузенщерн.
За косматите айни в Европа бяха научили от католическите монаси йезуити, които през XVII век бяха дошли в Япония, за да направят японците християни. Изгонените от Япония йезуити разказваха, че в северната част на Япония живее особен народ — космати айни. Наричаха космати тези хора поради това, че уж цялото им тяло било покрито с козина като на животните. Тъй като Хокайдо беше най-северният от Японските острови, напълно естествено беше да се предположи, че жителите му, които не приличаха на японците, са космати айни.
Крузенщерн замаха с ръка на човека в лодката, като го канеше да се приближи до кораба. Но оня с всички сили започна да гребе към брега и се скри в мъглата.
Впрочем щом „Надежда“ хвърли котва, заобиколиха я няколко десетки лодки; във всяка от тях седеше човек със също такава брада и със също такава сламена шапка. Крузенщерн повика със знаци всички на палубата и те веднага се покатериха по въжетата, мъкнейки на гърба си чували с риба. Като се поклониха няколко пъти до земята, както се кланят японците на своите началници, те се изправиха, усмихнати благодушно в широките си бради.
— Айн? — попита ги Крузенщерн.
— Айн, айн! — радостно завикаха брадатите.
Те дадоха рибата на русите като подарък, без да искат нищо в замяна. Но Крузенщерн непременно искаше да им подари нещо. Той заповяда да донесат на палубата множество малки европейски неща. Айните с учудване и възторг разглеждаха герданите, ножовете, брадвите, съдините. Но най-много им харесаха лъскавите медни копчета. Те ги подхвърляха във въздуха, предаваха ги от ръце на ръце и се смееха гърлено. И Крузенщерн дълго не можеше да разясни на своите гости, че той им подарява тези скъпоценни копчета завинаги. Айните не вярваха на такава щедрост, връщаха копчетата обратно и когато най-сетне се убедиха, че могат да ги вземат със себе си, много се зарадваха. Стиснали копчетата в големите си юмруци, те наскачаха в лодките си и заминаха за брега.
На моряците се искаше много да се поразходят по твърда земя. За последен път се бяха разхождали до насита в Петропавловск — преди девет месеца. Оттогава бяха почти непрестанно затворени на своя кораб. И сега, когато „Надежда“ хвърли котва, всички мечтаеха да слязат по-скоро на брега, макар че това не беше безопасно: все пак Хокайдо беше японска територия.