Разтоварването на солта и оправянето на корабните въжа задържаха „Надежда“ в Петропавловск цял месец. Едва на 5 юли тя излезе в открито море и се насочи пак към Сахалин. За пръв път през цялото пътешествие на нея нямаше нито пасажери, нито излишен товар и това облекчаваше много плаването.
На 16 юли стигнаха до брега на Сахалин, тъкмо на мястото, където бяха почти преди два месеца. Ледът отдавна се беше разтопил и морето беше чисто. Около кораба пляскаха множество тюлени.
Започна бавно плаване на север покрай източния сахалински бряг. Всяко заливче, всеки голям залив трябваше да се отбележат на картата. Тази къртовска и трудна работа отнемаше много време. Земята — ту обрасла с гора, ту засипана с гол пясък — беше съвършено пустинна. Моряците не срещнаха никъде човешко жилище.
На 8 август стигнаха най-сетне до най-северния сахалински нос. Крузенщерн го нарече нос Елизавета. Като обиколи около този нос, „Надежда“ тръгна на юг покрай северозападните брегове на Сахалин.
Но моряците разбираха, че не ще могат да обиколят целия Сахалин, защото наесен трябва да бъдат вече в Китай, където ще ги чака „Нева“. Те се спряха за няколко дни в един мъничък залив, който нарекоха на името на своя кораб — залив Надежда, и се запасиха там с прясна вода.
Следователно Крузенщерн не успя да обиколи целия Сахалин, и въпросът, дали Сахалин е остров или полуостров, си остана неразрешен. Този въпрос беше решен едва след четиридесет и четири години от друг забележителен руски пътешественик — адмирал Невелски.
От залива Надежда се отправиха обратно за Камчатка.
На 30 август Крузенщерн за трети път вкара своя кораб в петропавловското пристанище.
Късото северно лято вече наближаваше към своя край. С всеки изминат ден времето ставаше все по-студено, по-дъжделиво и по-ветровито. Крузенщерн искаше да излезе от Петропавловск, преди да са настъпили есенните бури, но приготовленията за дългото и опасно пътешествие около Азия и Африка отнеха повече време, отколкото предполагаше. Пет седмици отидоха за проверка и ремонт на въжетата и платната и за купуване на провизии. А в това време приближаваше ранната камчатска зима.
В края на септември в Петропавловск пристигна от Аляска търговски кораб на Руско-американската компания. Капитанът на този кораб дойде на гости на „Надежда“.
— Не се ли срещнахте в Африка с „Нева“? — попита го Крузенщерн.
— Не, не се срещнахме — отговори капитанът. — Но трябва да ви съобщя, че според слуховете, които се носят сред руските ловци в Аляска, екипажът на „Нева“ трябвало някъде да води сражение с индианците. А как е свършило това сражение, не мога да ви кажа.
След това известие Крузенщерн започна още по-бързо да се готви за отплаване.
В РУСКА АМЕРИКА
СТРАШНИТЕ СЛУХОВЕ
Сега да се върнем към 10 юни 1804 година, към оня ден, когато при Хавайските острови капитан Лисянски се сбогува със своя началник и приятел капитан Крузенщерн и „Нева“ се раздели с „Надежда“.
„Надежда“ се отправи направо към Камчатка, а „Нева“ остана на Хавайските острови още няколко дни, защото Лисянски искаше на всяка цена да се запаси с хранителни продукти, тъй като не знаеше дали ще успее да направи това край американските брегове. Той дълго и доста безуспешно се пазари с хавайците, които искаха от него сукно или поне платно за всеки кокосов орех. Изведнъж зад един нос забеляза спрял на котва неголям търговски кораб с флага на Съединените американски щати.
След два-три часа на „Нева“ пристигнаха на гости двама американци — капитанът на кораба и помощникът му. Лисянски ги посрещна любезно, другарски, както е прието между моряците. Той ги запозна с лейтенантите Повалишин и Арбузов и ги покани в каюткомпанията на обяд.
Обедът премина оживено. Американците изглеждаха непринудени, добродушни и откровени хора. Те разказаха за своето плаване от Бостън до Хавайските острови около нос Хорн. Руските моряци, които също неотдавна бяха изобиколили нос Хорн, им разказаха за плаването на „Нева“ и „Надежда“. Това беше професионален разговор, много интересен за всеки моряк.
— А накъде отивате сега? — попита един от американците.
Лисянски отговори, че „Нева“ тръгва за руските владения по северозападното крайбрежие на Америка. Това не беше никаква тайна и Лисянски не считаше за нужно да крие намеренията си.
— А къде мислите да идете по-напред: на остров Коудиак или в Ситкинския залив? — продължаваше да разпитва американецът.