Работата е там, че руските владения в Америка имаха по това време нещо като два центъра: единият — на големия остров Коудиак, а другият — значително по на изток, в залива Ситка. Остров Коудиак беше завладян от руските ловци отдавна, още през времето на Шелехов, а в Ситкинския залив русите проникнаха значително по-късно. Но Лисянски знаеше, че през 1799 година Баранов, който управляваше владенията на Руско-американската компания, беше построил на брега на Ситкинския залив Архангелската крепост.
Лисянски отговори, че още не е взел окончателно решение, но че може би най-напред ще иде на Ситка, а после вече на Коудиак.
Американците се спогледаха многозначително.
— А вие нищо ли не сте чували?… — понечи да каже единият от тях.
— За кое?
— А, такова… и ние самите нищо не знаем…
Те, изглежда, съжаляваха, че се бяха изпуснали да кажат това. Но тъй като Лисянски настояваше, те му предадоха страшния слух, че през 1802 година индианците нападнали селищата на русите край Ситкинския залив, изгорили и разрушили всичко и унищожили всички до последен човек.
Като видяха какво впечатление направи разказът им, те веднага започнаха да се отричат от думите си.
— Малко ли неща се разправят… Щом вие нищо не сте чували, значи, че и нищо не е имало… Нали вие сте напуснали Петербург преди година — през 1803 година… А в Петербург щяха да знаят за това…
Но Лисянски отлично разбираше, че за такъв кратък срок, какъвто е една година, никакво известие от Руска Америка не можеше да стигне през Беринговия проток, Камчатка, Охотско море, Сибир и Урал до Петербург. Той разпитваше американците и се мъчеше да измъкне от тях подробности, но те нищо повече не знаеха или не искаха да кажат и само ругаеха индианците.
— Ние добре ги познаваме — казваха те. — Това е един неблагодарен народ, който трябва да се изтреби до последния човек. Вие, русите, се отнасяте в своите владения твърде меко с тях. И ето сега сте наказани за своята мекушавост…
Американците се наобядваха, сбогуваха се и си отидоха. След като ги изпрати, лейтенант Повалишин каза:
— Те, изглежда, знаят много повече от онова, което казват.
Лисянски не отговори нищо, но същия ден окончателно реши, че „Нева“ ще иде първо на остров Коудиак.
Плаването на „Нева“ беше съвсем благоприятно и нищо особено през време на плаването не стана. Впрочем по пътя Лисянски направи едно доста важно наблюдение. Той забеляза, че в тази част на Тихия океан между горещия и студения климат няма почти никакъв преход. Двата климата граничат един с друг. Достатъчно е да отидеш малко на север от тропическите Хавайски острови и изведнъж попадаш в пояса на влажните мъгли и ледените ветрове. През нощта на 30 юни температурата спадна до 1 градус над нулата. „Посред лято ние намерихме дълбока есен — записа Лисянски в дневника си. — А ако се съди по ширината, климатът би трябвало да бъде подобен на оня в южната част на Европа.“
На 10 юли видяха високия каменист бряг на остров Коудиак. По хълмовете му още имаше сняг. По голите пустинни склонове тук-таме растяха ниски храсталаци. „Нева“ се насочи към главното селище на острова, наречено пристанище Свети Павел. Шелехов беше основал това селище и му беше дал името на своя кораб, който се наричаше „Свети Павел“.
Но се оказа, че влизането в пристанището Свети Павел съвсем не е лесно. Над морето се стелеше мъгла, а от острова към водата се вдаваха дълги каменисти носове и заобикалянето им в мъглата трябваше да стане много предпазливо. До входа на пристанището се добраха едва на 13 юли сутринта. Брегът беше скрит от лека мъглица; налагаше се да се движат почти наслуки. И тук, до самото пристанище, „Нева“ едва не загина.
От тясното планинско дефиле на острова излезе внезапен и силен вятър, връхлетя на „Нева“ и стремително я понесе към един огромен черен камък, който стърчеше над водата. Този камък, приличащ на огромна гърбица, руските заселници бяха нарекли Гърбун. В ясно, тихо време Гърбун беше безопасен, но при вятър и в мъгла ставаше страшен. „Нева“ премина на няколко сажена от неговите черни стръмни страни, край които кипеше и се пенеше прибой. Един миг гибелта изглеждаше неизбежна и моряците едва повярваха в спасението си даже след като Гърбун беше останал вече назад.
Внезапният порив на вятъра, който едва не погуби „Нева“, за няколко секунди разкъса пелената на мъглата и на две-три мили от себе си моряците забелязаха голям тримачтов кораб, който с пълна скорост излизаше от пристанището Свети Павел в открито море. Лейтенант Арбузов взе далекогледа.