На 15 август 1804 година „Нева“ излезе от пристанището Свети Павел и се насочи към залива Ситка. Духаше попътен, западен вятър.
На 19 август забелязаха напреде си нос Ечкон, зад който е разположен входът на Ситкинския залив. Вятърът утихна и „Нева“ се движеше бавно. Едва привечер тя се изравни най-сетне с носа. На залез слънце един от матросите доложи на Лисянски, че в залива се вижда някакъв голям тримачтов кораб. Големи кораби Баранов не можеше да има и затова големият кораб, внезапно видян в Ситкинския залив, предизвика всеобщо любопитство.
Лейтенант Арбузов погледна неизвестния кораб през далекогледа.
— Юрий Фьодорович! — викна той на Лисянски. — Ами че това е стар наш познат.
— Познат ли?
— Това е корабът на американския шкипер О’Кейн! Ние с него се срещнахме, когато влизахме в пристанището Свети Павел на Коудиак.
Лисянски взе далекогледа от Арбузов. Да, не можеше да има никакво съмнение. Това беше корабът на О’Кейн, който преди месец напусна остров Коудиак. Мислеха, че е тръгнал за родината си, а излиза, че е тук, в залива Ситка! Какво търси тук? За какво прекарва цялото лято край бреговете на руските владения в Америка?
Но слънцето залезе и всичко потъна в мрак.
„Нева“ успя да влезе в залива едва на следната сутрин. Заливът Ситка е много обширен, изрязан с носове и се състои от няколко малки залива. „Нева“ не се опитваше да приближи до стоящия на котва американски кораб и хвърли котва на голямо разстояние от него.
Бреговете се сториха на Лисянски необикновено пусти. „Не се виждаше никъде не само ни един човек — записа той в дневника си, — но дори ни най-малък знак, че по тия места е имало някакво жилище. Пред нашите погледи навсякъде се изпречваха гори, с които са покрити всички брегове. Колкото и да ми се е случвало да срещам необитаеми места, все пак те по никакъв начин не могат да се сравнят с тия по своята дивота и пустота.“
Най-чудното беше това, че нийде не можеха да открият нито Баранов, нито войската му. Впрочем наскоро се разбра, че в един от заливите стоят два кораба на Руско-американската компания „Александър“ и „Екатерина“. И двата кораба командуваше щурманът Петров, който не закъсня да се яви на „Нева“ при Лисянски. От Петров Лисянски научи, че нито Баранов, нито неговата войска са стигнали още до Ситкинския залив, макар да бяха напуснали Коудиак още преди два месеца. Алеутските байдари, на които се придвижваше войската на Баранов, вървяха не направо през морето, както „Нева“, а покрай извития като широка дъга южен бряг на Аляска и дълго се бавеха във всички заливи, където Баранов се уговаряше с тайоните на съюзните индиански племена каква помощ могат да му окажат. Все нови и нови отреди воини се присъединяваха към войската на Баранов и войската му все повече растеше, а тъй като цялото това множество от хора трябваше да се храни по пътя, налагаше се да се правят дълги престои за ловуване и риболов. „Александър“ и „Екатерина“ бяха изпратени от Баранов напред и се намираха в Ситкинския залив вече десет дни. Пристигането на Баранов и на неговите главни сили трябваше да се очаква всеки ден.
Петров, който познаваше добре тези места, обясни на Лисянски, че бреговете на залива далеч не са чак толкова пусти. Застанал на палубата, той показа на Лисянски заливчето, край което се намираше разрушената Архангелска крепост; зад стволовете на дърветата можеше да се забележат обгорелите греди. След това той показа оня нос, зад който бе разположено главното село на ситкинските индианци. Петров твърдеше, че ситкинските индианци отдавна вече се разкайват за това, което бяха сторили, но тъй като са уверени, че русите ще им отмъстят, не чакат милост и затова ще се сражават отчаяно.
— Вижте, пирога! — възкликна лейтенант Арбузов.
И наистина иззад носа, зад който се намираше селото на индианците, изскочи една пирога. В пирогата се намираха всичко трима души — двама гребяха, третият стоеше на носа и гледаше напред. Виждаше се как се развяваха орловите пера, които украсяваха главата му.
— Ами че аз зная този юнак! — възкликна Петров, като гледаше лодката през наблюдателната тръба. — Това е големият син на тайон Котлеан!
— А къде отиват? — попита Арбузов.
Но това веднага стана ясно — лодката се насочваше към кораба на О’Кейн. Като заобиколи американския кораб, тя се приближи от другата страна на борда, който не се виждаше от „Нева“.
— Трябва да се помъчим да ги пресрещнем на връщане — каза Лисянски.