— Е, и какво — каза Лисянски, като помълча: — излиза, че те постигат и трите си цели. Войната ни с индианците е неизбежна.
— Вие така ли мислите? — попита Баранов.
— А нима вие не мислите така? — учуди се Лисянски.
— Не, не мисля така — каза твърдо Баранов. — Войната не е неизбежна и ние трябва да направим всичко, за да я избегнем.
— А какво да направим? Да си идем и да им оставим Архангелската крепост?
— Не! Ако ние си отидем, те ще помислят, че ние сме слаби. А помислят ли, че сме слаби, войната ще бъде наистина неизбежна. Преди всичко ние трябва да докажем на ситкинските индианци, че ние сме силни, и да им го докажем така, че да не остане никакво съмнение. След това трябва да им докажем, че всички племена от крайбрежието са на наша страна. Е, тъкмо в това вече сега не може да има съмнение. Кой ли не е в моята войска! И важното е, че всички дойдоха доброволно. Не мислете, че аз наистина разчитам на тяхната помощ в боя. Те са храбри и наистина се отнасят добре към нас, но не познават никаква дисциплина и всичките им безбройни тайони непрестанно се карат помежду си. Не, в боя аз разчитам на своите руски промишленици и на вашите матроси, капитан-лейтенант. А тях ги доведох тук, за да види главният ситкински тайон Котлеан, че в борбата против нас той е сам, че племената на Аляска и на островите не му съчувствуват и не го поддържат. И най-важното, да видят това неговите покровители американците, които, повярвайте ми, следят внимателно всичко, което става тук.
— Е, това аз го знам! — каза Лисянски, като си спомни кораба на О’Кейн, който той срещна в началото в пристанището Свети Павел, а после тук, в Ситкинския залив.
— След като бъде доказано, че ние сме силни, ние ще им докажем, че искаме мир — продължаваше Баранов. — Ние ще им докажем, че на нас не ни е нужно отмъщение, и това ще бъде най-главната наша победа. Силата на Котлеан, неговото влияние в самото му племе са основани на общия страх пред нашето отмъщение. Цялото му племе вярва, че ние имаме намерение да не пощадим никого, да ги изтребим всички до един, или най-малкото да ги изгоним от страната и да вземем всичките им земи. Те отдавна вече разбраха, че са направили глупост, като са нападнали нашата крепост, но се готвят да се сражават до последни сили, тъй като мислят, че нямат друг изход. Те отдавна вече са разбрали, че американците са ги излъгали и че не ще им окажат никаква истинска помощ, и все пак те се държат за американците, защото считат, че няма на какво повече да се надяват. И когато ние, след като им покажем силата си, им докажем, че нямаме намерение да ги изтребваме, нито тайон Котлеан, нито американците не ще могат да ги накарат да продължат войната.
Баранов млъкна, погледна внимателно Лисянски в лицето и попита:
— Съгласни ли сте с мене?
Лисянски гледаше с уважение Баранов. Този бивш търговски служител на Шелехов, човек със северен селски акцент, беше родом държавник, какъвто не ще намериш в Петербург при двореца на император Александър.
— Съгласен съм напълно — отговори Лисянски.
— Тогава на работа! — каза Баранов.
ВОЙНА И МИР
Време беше да се заловят за работа, ако ще и заради това, че ситкинците първи започнаха бойните действия. Те издебваха в гората индианците, които придружаваха Баранов, и ако не бяха много, ги нападаха. Те обстрелваха иззад храсталаците байдарите, които минаваха край брега, и убиваха седналите в тях коудиакци. Всеки ден — ту тук, ту там — възникваха по няколко спречквания. Сами по себе си тези спречквания нямаха голямо значение. От страна на ситкинците това беше само изтребване на силите, само подготовка. Те без съмнение се готвеха за голямо нападение.
— Не-е — каза Баранов на Лисянски, — няма да чакаме те да ни нападнат. Ние ще нападнем първи!
От заловените в гората пленници стана известно, че армията на ситкинците се състои от осемстотин мъже, подчинени на разни тайони. Повечето от воините са въоръжени с пушки, останалите — с лъкове и копия. Имат и няколко оръдия. Всъщност по брой на хората и по количество на въоръжените сили двете страни бяха почти равни.
Като обмисляха плана за предстоящото нападение, Баранов и Лисянски преди всичко трябваше да решат къде да нападнат, точно на кое място да атакуват врага. На пръв поглед най-естествено беше да се опитат да си върнат Архангелската крепост. Но според донесенията на разузнавачите излизаше, че това няма никакъв смисъл. Архангелската крепост вече не съществуваше, беше останало само мястото, където се намираше по-рано. Дървените й стени бяха изгорени, насипите сринати. В нея нямаше ситкинци и те несъмнено съвсем нямаха намерение да я защитават. Следователно завземането на нейните изгорели развалини нямаше да донесе абсолютно никакви изгоди.