Оказа се, че въпреки цялата си войнственост те не умеят да се сражават твърдо.
Като видяха, че индианците бягат, коудиакците също побягнаха. Русите останаха сами. Целия удар те приеха върху себе си. Не можеха да отстъпят, защото не бяха в състояние без помощта на индианците да теглят своите оръдия. И те мъжествено стояха докрай до оръдията си, за да не ги изоставят и да не ги дадат на врага.
Това упорство на руските матроси и промишленици реши цялата битка.
Ситкинците въпреки грамадното си числено превъзходство се натъкнаха на упорита съпротива и отстъпиха тъкмо в момента, когато още едно усилие можеше като че ли да им донесе победата. Арбузов изпрати след тях няколко снаряда. По това време съюзниците индианци и коудиакци успяха да се окопитят. Като изскочиха от гората, те се устремиха в атака. Ситкинците едва успяха да изтичат в крепостта и да затворят след себе си вратите.
Тази атака се оказа последното сражение на цялата война. И двете страни понесоха в това сражение тежки загуби. Двама матроси от „Нева“ бяха убити, третият наскоро почина от раните си. Почти всички, участвували в боя, бяха ранени включително Повалишин и Баранов.
Ранен в ръката, Баранов изгуби много кръв и беше принуден в течение на няколко дни да лежи на легло в каютата си на „Ермак“ и Лисянски трябваше сам да продължи започнатото от Баранов дело и да поеме командуването на цялата му многочислена армия.
Загубите на ситкинците в убити и ранени бяха още по-големи. Пред вратата дълго се валяха трупове на техните намацани воини с пера по главите. Но главната им беда се състоеше в това, че през време на атаката те бяха изразходвали всичкия си запас от барут. Оня барут, който Котлеан возеше от американците, беше унищожен и това направи положението им безизходно. Те имаха осемстотин пушки и две оръдия, но не можеха повече да стрелят.
Оставаше им само едно — да започнат преговори. И преговорите започнаха.
Те се проточиха цели седем дни и продължаваха почти непрекъснато денем и нощем. Никога още в живота си Лисянски не бе прекарвал толкова изморителна седмица. Преговорите започнаха с помощта на една коудиакска жена, която ситкинците бяха заловили в плен, а после пуснаха, за да разкаже на Лисянски за тяхното намерение да сключат мир. После при Лисянски на „Нева“ започнаха да идват тайони от крепостта — по двама, по трима души. Лисянски ги приемаше най-любезно, черпеше ги, подаряваше им брадви и гердани, те прекарваха на „Нева“ по много часове, връщаха се в крепостта си, вместо тях идваха други тайони на „Нева“, а работата почти не помръдваше от място.
Лисянски поставяше само едно условие — да напуснат крепостта. Той даваше на ситкинците клетвено обещание да не ги преследва повече и да им разреши да живеят, където си пожелаят. Идващите тайони един след друг се съгласяваха с това условие. И все пак работата, кой знае защо, не напредваше.
Причините за това бяха много. Първо, в крепостта нямаше нито единно мнение, нито единна власт. Едни тайони искаха незабавно мир, други гледаха да отсрочат мира колкото може повече. Пратениците на племето даваха обещание, но племето се отказваше от тези обещания. Партията на непримиримите, групирана около тайон Котлеан, оредяваше с всеки ден, обаче все още оказваше силно влияние върху настроението в крепостта.
Второ, и това беше най-главното, обсадените виждаха в предложението на Лисянски само измама, само коварство. Те не вярваха, че русите не възнамеряват да ги изтребят — нали самите те бяха изтребили гарнизона на руската крепост! И Лисянски не беше в състояние да ги убеди в своето миролюбие. Те бяха убедени, че той ги уговаря да излязат от крепостта само за да може по-удобно да ги нападне и да ги избие с жените и децата.
Трябва да кажем, че Лисянски, като обещаваше на ситкинците, че щом излязат от крепостта, ще бъдат в пълна безопасност, понякога сам се съмняваше дали е възможно да изпълни обещанието си. Работата беше там, че дошлите с Баранов индианци също бяха убедени, че Лисянски хитрува, и не се съмняваха, че ситкинците ще им бъдат предадени за унищожение. Те ликуваха предварително, защото мразеха тайон Котлеан, който много пъти се беше опитвал да пороби цялото крайбрежие, и се радваха, че племето му ще бъде изтребено. Недалеч от крепостта те намериха скривалище — нещо като огромен погреб, в което ситкинците пазеха сушена риба. Тази риба беше толкова много, че я натовариха на сто и петдесет байдари. Ситкинците, като видяха от стените на своята крепост, че запасите им са открити и се разграбват, вдигнаха пълен с отчаяние вой. Напразно Лисянски уговаряше съюзниците тайони да върнат в скривалището поне част от рибата — индианците и коудиакците смятаха тази риба за своя законна плячка и веднага я поделиха помежду си. И Лисянски все повече се тревожеше от мисълта, че ще бъде трудно да ги удържи да не нападнат обсадените, след като те излязат от крепостта.